Театрален Блог

  • Кой е Кръстьо Сарафов?

    Източник на снимка: Българска история

    Кръстьо Сарафов е един от най-важните актьори в историята на българския театър. Той е част от първото актьорско поколение, сред което са и имената на Адриана Будевска, Иван Попов, Стоян Бъчваров, Вера Игнатиева и др.


    Сарафов е роден през 1876 година в село Либяхово (днес село Илинден) в многолюдно, патриотично и ерудирано семейството. Баща му е учител, а дядо му е участник в църковните борби. През 1888 година семейството му се мести в София, където младият Кръстьо за първи път се среща лице в лице с театралното изкуство.


    Полулюбителският театър „Зора“ изиграва важна роля в живота на Сарафов. Той е дотолкова пленен от театралното изкуство, че започва да пропуска училище и да бяга от дома си, за да гледа представленията. Семейството му не приема добре това негово увлечение и решават да изпратят Кръстьо да учи в извън България, където да няма достъп до театъра. По този начин, той се оказва в Одринската българска мъжка гимназия, но плановете на родителите му са разбити. Когато Кръстьо пристига в Одрин и започва обучението си, в гимназията организират театрален кръжок. Сарафов грабва главната роля в любителското представление „Геновева“, което организират неговите учители

    .
    Когато се връща в София, Кръстьо разбира, че държавата организира конкурс за стипендианти, които да изпратят да следват в чужбина драматургично изкуство. Баща му, макар и върло против това влечение на сина си, му позволява да участва в конкурса, тъй като е бил сигурен, че няма да го одобрят за стипендия. Сарафов впечатлява комисията със своята дикция и актьорски умения и печели стипендията. Скоро след това, през 1895 година, заминава за Петербург, където завършва Императорската драматична школа.


    През 1899 година Сарафов се завръща в София и веднага е постъпва в трупата „Сълза и смях“. Въпреки това, дебютът му на софийска сцена не е особено успешен, заради липсата на практика. Този провал заплашва кариерата на Сарафов да приключи трагично скоро след като е започнала, но режисьорът на трупата вижда в него потенциал и му дава втори шанс.

    Източник на снимка: Тодор Славчев

    През 1906 година става част от трупата на новопостроения Народен театър, където Сарафов добива изключителна популярност. Там той работи съвместно с едни от най-добрите актьори в България по това време като Сава Огнянов, Адриана Будевска, Васил Кирков. Сарафов се привързва дотолкова към професията си, че дори продължава репетиционният процес извън театъра – у дома си, в кафенето, по път за вкъщи. Той винаги изготвя психологически профил на своя персонаж. Ако поверената му роля е на шивач, той прекарва часове в шиене, за да изучи тънкостите на занаята.


    Театърът не затваря врати по време на Първата световна война. Театралният живот продължава да кипи и се подготвят премиерни заглавия. Въпреки това, усложненото военно положение в Европа не позволява да бъдат канени чуждестранни режисьори, тъй като по това време в българския театър не се е установила все още нуждата от тази професия. Сарафов поема отговорността да заеме временно режисьорска позиция в театъра.


    След края на войната, Сарафов основава Театър „Ренесанс“, на който е директор. По-късно става режисьор в Русе, след това е директор на театъра в Бургас, играе и във Варненския театър. Националната академия за театрално изкуство е наречена на неговото име, още приживе. Последното му излизане на сцена е през 1949 година, а три години по-късно той издъхва.


    Кръстьо Сарафов остава запомнен сред българските театрали като един от най-добрите актьори, като дори играта му е сравнявана с имената на едни от най-големите европейски артисти по това време. В актьорската си кариера, Сарафов се превъплъщава в над 200 образа, сред които има и такива, които остават ненадминати и до днес.

  • Първото режисьорско поколение

    „Кориолан” от Шекспир, режисьор Исак Даниел, сценограф Макс Мецгер, Народен театър, 1931 г.
    Източник: сп. Homo Ludens

    Периодът между двете световни войни е изключително важен за развитието на българския театър. Освен, че навлизат нови естетически направления, фигурата на режисьора се утвърждава и започва да придобива изключителна значимост за изграждането на едно театрално представление. Николай Масалитинов и Хрисан Цанков остават в историята като емблематичните имена на това първо режисьорско поколение, в което присъстват и Исак Даниел, Гео Милев, Боян Дановски, Кръстьо Мирски, Стефан Сърчаджиев, Николай Фол и Александър Иконографов.


    С настъпването на края на Първата световна война, сред българските театрали се появява дебатът за наличието на режисьорски фигури. Емиграционната вълна от Русия и обвързването на България и Германия след последствията от войната оказват огромно влияние в сформирането на режисьорски колектив в българския театър. Първото режисьорско поколение се сформира от българи, получили обучение в полето на режисурата в Германия (сред тях са Гео Милев, Хрисан Цанков, Исак Даниел, Боян Дановски, Николай Фол, Александър Иконографов) и групата на руските актьори и режисьори, които са емигрирали в България (Масалитинов, Юрий Яковлев, Борис Еспе и др.).

    Тези две различни естетики и методи на работа, които идват с внасянето на идеи от Германия и Русия, се утвърждават на българската сцена още с назначаването на Цанков и Масалитинов като водещи режисьорски фигури, които оглавяват Народния театър през 20-те години. Именно в Народния театър се появяват интересните имена на някои режисьори, на които биват поверени спектакли, за да бъдат проверени техните възможности и естетически възгледи. Така например се появяват спектаклите „Мъртвешки танц“ от Стриндберг (1920 г.),

    „Електра“ от Хофманстал (1924 г., недопусната до премиера) на Гео Милев; „Монна Ванна“ от Метерлинк (1923 г.) на Сирак Скитник; „Доходно място“ от Островски (1920 г.), „Три сестри“ от Чехов (1920 г.), „Женитба“ от Гогол (1921 г.) на Исак Дуван-Торцов; „Саломе“ от О. Уайлд (1922 г.), „Крал Лир“ от Шекспир (1923 г.) „Хамлет“ от Шекспир (1923 г.) на Юрий Яковлев.

    Режисьорският клас на Боян Дановски, 1952 г.
    Източник: Wikiwand

    Фигурите на Масалитинов и Цанков се появяват в Народния театър в средата на 20-те години и се явяват като избавление от скитането между стилове, естетики и конвенции. Решението на тогавашния директор на театъра Владимир Василев да назначи двамата режисьори се оказва решаващо за цялостната ситуация в българския театър в началото на ХХ век. Двамата успяват да балансират хаотичните лутания между стилове и естетики, като внасят две основни методи на работа, които биват внесени неизбежно от техните учители.

    Психологическият реализъм на Станиславски се разпространява сред българските сцени благодарение на Масалитинов, а експресионизмът го внася Цанков.

    Паралелно с развитието на режисьорския театър, който добива изключителна популярност, и актьорския театър, който е широко разпространен в българската театрална мрежа, експерименталният театър започва да предизвиква вниманието на българските режисьори и театрали.

    Най-известен със своите експериментални представления е Гео Милев, който поставя в сферата на експресионизма. Спектаклите му „Мъртвешки танц“, „Електра“ и „Маса-човек“ са емблематични за годините. От друга страна Исак Даниел се опитва да възобнови конвенционалната сценична изразност чрез средства от комедия дел арте и импровизационния театър („Мирандолина“). Фол прави опит да прокара ниша за драматургията на Брехт, като поставя за първи път негов текст на българска сцена („Опера за три гроша“ през 1929 г.).

    Започват да се появяват и самостоятелни театрални формации, които са оглавени от режисьори с една цел – да манифестират своите естетически възгледи. Сред тях са Исак Даниел с първата театрална формация, възникнала през 1923 г. – „Театър-Студия“, Боян Дановски с „Театър Трибуна“ през 30-те години. Режисьорите от първото поколение неизбежно биват обвързани с Народния театър, в който всеки един от тях е поставял представления.

    Първото режисьорско поколение оставя огромно наследство на българския театър и подпомага за изграждането на театъра такъв, какъвто го познаваме днес. Това се визира освен в утвърждаването на режисьорска фигура, но и в внасянето на различни театрални естетики и методи, изграждането на театрални формации.

  • Съвременен български театър. Театърът в България след 1989-та година.

    Владимир Пенев и Светлана Янчева в „Мъртвешки танц“, ТР „Сфумато“, 2007 г.
    Източник: сп. Homo Ludens

    Събитието от края на 80-те години на ХХ век със сигурност ще остане в българската история като изключително важно и значимо. Годината 1989 остава белязана не само с падането на социалистическия режим, но и с новите възможности и въведения в театралното изкуство в България. Нововъведения, които са отсъствали от българските театрални сцени в продължение на близо половин век, заради наличието на строгата цензура, която бе обхванала родното изкуство.


    Отпускането на строгите мерки и изисквания предизвиква обогатяване на театралната мрежа – появяват се редица нови частни компании, трупи, театри, специализирани издания, фестивали и форуми. В преводната драма се появяват нови имена, които не са били лесни за достигане и широка консумация. Сред българските сцени навлиза драматургията от модернизма и постмодернизма – Жан Жьоне, Хайнер Мюлер, Сам Шепърд, Албер Камю, Харолд Пинтър. Абсурдизмът, който до съвсем скоро бива закриван от булото на желязната завеса, започва да добива изключителна популярност сред българските театрали.

    Взрив от нови театрални формации, оглавени от ярки фигури от българската сцена, предизвиква отпадането на цензурата. Утвърдените режисьори към този момент Маргарита Младенова и Иван Добчев създават ТР „Сфумато“; основава се и Първи частен театър „Ла страда“ от Стефан Москов. Режисьорите, които вече са изградили своя собствена кариера, продължават работата си през 90-те години, лишени от товара на цензурата.

    Деветдесетте години са период на изследване на театралните методи извън психологическия реализъм. Започват да се извършват експерименти с различни стилове, методи, практики и естетики – навлизат техниките на движенческия и танцовия театър; театралната антропология, от която се интересуват ТР „Сфумато“ и Възкресия Вихърова.

    Кръстю Лафазанов и Мая Новоселска, Първи частен театър “La Strada”, 1993 г.
    Източник: Viafest

    Това са и годините, в които на родната сцена се сблъскват няколко поколения творци, които желаят да достигнат до нововъведенията от световните сцени през последните десетилетия. Стоян Камбарев полага познатия психологизъм в една екстремна и радикална ситуация; големите имена на Леон Даниел, Крикор Азарян, Гриша Островски продължават да творят рамо до рамо с новите имена, които се явяват на режисьорската платформа през 90-те години.


    В периода на експериментиране и търсене през 90-те години, се появява и новото режисьорско поколение, което включва имената на Галин Стоев, Явор Гърдев, Лилия Абаджиева, Иван Пантелеев, Десислава Шпатова и Елена Панайотова. Това поколение се обединява в своята наслада от използването на хедонизма – включването на препратки и цитати в своите представления. Повечето от режисьорите сформират кръг от съмишленици (драматурзи, сценографи, актьори), с които работят заедно по своите спектакли. Някои от тези екипи са се запазили и до днес (напр. Явор Гърдев и Никола Тороманов).

    Театралната ситуация започва да се стабилизира към края на 90-те и началото на новия век, но в същото време става и по-конвенционална. По театралните сцени в България все още преобладават спектаклите и представленията, които са базирани върху драматургичен текст и конвенционален режисьорски прочит за разлика от силният и креативен творчески театрален период от 90-те години. След последното десетилетие на ХХ век, българският театър консумира натрупаните открития и постижения от 90-те. Въпреки това, определящо място сред театралите все още фигурират имената на режисьорите, които са се установили именно през това последно десетилетие.

    В културните афиши се появяват и нови сценични практики, като през последните години се дава гласност и на съвременните сценични форми – съвременен танц и пърформанс, side-specific театър. Появяват се специализирани форуми, фестивали, пространства и научни издания, които да отразяват и този аспект от развитието на българското сценично изкуство.

  • Робството на традицията – Никол Илиева

    „Под игото“, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна

    Да четеш „Под игото“ е преживяване, през което всички сме минали още в ученическа възраст. За жалост това по-често буди асоциации с досада и отегчение, отколкото с гордост и патриотизъм. Спектакълът на Бина Харалампиева обаче може да наречем всичко друго, но не и отегчителен. Лишен от широкообхватния мащаб на изучаваното произведение, той представя един синтезиран на Вазовия роман. Модерната концепция на творбата не пренебрегва патриотичните подвизи, но ги превръща повече в обстоятелства на личните преживявания на героите. Като извежда на преден план социалните връзки между жителите на Бяла черква, сценичната адаптация хвърля светлина върху индивидуалните битки на всеки от тях. Борбата с общественото неодобрение води до това да възстанеш срещу собственото си малодушие. И да се опълчиш срещу робството на установения ред въпреки последствията да бъдеш отхвърлен от социума е темата, която режисьорката ни разкрива в този нов прочит на добре познатата творба.

    Темата за неразбраните млади и принудителното покорство към социалните норми е актуална дори толкова десетилетия по-късно. Лишено от монотонност, представлението вълнува еднакво зрителите както в училищна, така и тези в пенсионна възраст. Турско сините стени на сценографията като в прегръдка са впримчили градчето. Цветът илюстрира поробеното ни минало, в чийто контекст персонажите ни разкриват своите чувства. Лутайки се измежду кръстовете на битови пейки, наредени подобно гробище по сцената, те се изправят пред смъртта с гордо вдигнати глави. Да бъдеш лоялен към идеалите си дори в тяхното падение и да останеш докрай дори когато всичко се обезсмисля е геройството, на което толкова години по-късно Краличът отново ни учи.

    Музиката на Асен Аврамов подхранва емоционалната картина на представлението, което се разгръща и се променя с хода на действието. Функционалната сценография на Свила Величкова като жив змей се усуква и пренарежда нови и нови кьошета в малкия провинциален град. Разтваряйки своите улици пред нас, Бяла черква ни разкрива трагедията на своите жители.

    Христина Джурова в ролята на Рада постига завършена цялост в изграждането на образа си. Тази училищна Албена, която обръща погледите на съгражданите си, сее раздор с нежността и красотата си. Обаче за разлика от разказа на Йовков тук висшите идеи взимат превес – дори ревността не е в състояние да откаже героите да влязат в боя и в смъртта заедно. Слагайки фокус на любовния триъгълник между Бойчо Огнянов (Богдан Бухалов) и Кандов (Недялко Стефанов), Бина Харалампиева ни напомня, че героите на България (макар и фикционални тук) не са просто бездушни идоли. Те са хора, които имат своите чисто човешки страни. Това напомняне, посредством драматизацията на Юрий Дичев, представя „Под игото“ в коренно различна светлина. Със смях, но без да превръща драмата във фарс и без да осмива висшите ценности, спектакълът държи зрителите вглъбени в историята, както никога досега училищният анализ на романа не е могъл.

  • За „Духът на поета“ – Теодора Войводова

    Драматичен театър ,,Сава Огнянов“ – Русе

    В последния ден от фестивала Друмеви театрални празници на камерна сцена Драматичен театър ,,Васил Друмев“ посрещна представлението ,,Духът на поета“. Режисьор е Ивайло Ненов, а текстът е от пиесата със същото заглавие на Стефан Цанев.

    Актьорите от Драматичен театър ,,Сава Огнянов“, Русе Милен Димитров, Кадри Хабил и Борислав Апостолов влизат в образите на Стефан Стамболов, Захари Стоянов и телохранителят Гунчо. Чрез автентичната си игра, провокираха въпроси за съвестта, страха от миналото и отговорността към тези, които са дали живота си за честно бъдеще. Това е пиеса писана за времето през 1892 година, която поставя теми, актуални и днес за съвременната политика. Макар и не в очите, а чрез метафората на един сън, текстът цели да се обърне към онези, чиято съвест спи дълбоко в душите им, до момента, в който духът на някой „поет“ не започне да ги преследва.

    Представлението минава под лъчите на много приглушена светлина, която заедно със отразителният черен под създава условната атмосфера, в която само едно видение е способно да ни отведе. Сцената е изчистена от излишни вещи. Виждаме само едно кресло, в което удобно се е настанил Министър – председателят Стамболов. Игралното пространство е обградено от стени, които крият тайни тунели и изходи. Всичко започва когато Гунчо съобщава на Стамболов, че на вратата го търси мъж, който твърди, че е този от корицата на читанката. В този момент в плах жест Гунчо я изважда от колана си и я насочва към публиката, която открива образът на Христо Ботев на нея.

     В нито един момент до края на представлението не се споменава името на мъжа, може би от страх. Когато Министър – председателят споделя за това на Захари Стоянов двамата решават да го заключат без дори да са се убедили, че наистина е той. Следват сцени, в които виждаме разклащането на едни от най-високостоящите мъже в държавата. Сцени на страх от отнемането на властта, на бягането от отговорност и злоупотребата с властта.  

    Този сън се оказва предчувствие. Най-внушителната сцена от представлението е тази, в която решението да се отърват от завърналия се поет е взето и карат Гунчо да се закълне, че това няма да се разбере от никого. Веднага след клетвата става пълно тъмно и зад седналия на креслото Стамболов проблясва прожектор, който ясно, но за кратко показва две отрязани ръце да висят като прокоба над неговата глава, което е връзка с неговата истинска смърт. След това се буди и шокът идва след като установява, че този кошмар е бил просто сън, когато Гунчо отново влиза и показва читанката с думите, че на вратата го чака човека, който твърди, че е този от корицата.

    ,,Радваме се на гениите ако са умрели, ако са живи ще ги удушим“. Може би, защото когато силните ги няма слабите имат повече сила да живеят. 

  • За „Без вода“ – Никол Илиева

    Драматично-куклен театър „Васил Друмев“

    Вербатим театър е сред новите популярни жанрове що опира до съвременните форми на сценичното изкуство. Близостта му с живия живот е водещ компонент, който приобщава публиката към подобни театрални прояви. Неда Соколовска е сред режисьорите на България, които успешно успяват да създадат подобни произведения, които докосват обществото и оставят следи в съзнанието на зрителя. Тя превръща публиката в част от спектакъла, като действието се развива сред зрителите, като дори може да има някакъв контакт между тях и действащите лица. Достъпни за масовата аудитория, някои нейни творби са дори неудобни за наблюдаване поради твърде реалистичния си подход.

    „Без вода“ е поредица сцени, случващи се из централните пространства на град Шумен. Актуалната тема за проблемите с водата на града предизвиква смях сред наблюдателите. Някои от случайните минувачи дори се включват, мислейки, че ситуациите са реалистични. Колко голям всъщност е проблема с водата, колко са големи последствията от него за обществото? Сред интимни разговори на приятелки, изповеди на патриоти и наливане на вода от фонтана ателието на режисьорката навежда на мисълта за едни колкото битови, толкова и социални казуси.

  • За „Всичките наши тела“ – Теодора Войводова

    Драматичен театър ,,Невена Коканова“ – Ямбол

    Стойността в текстовете на Георги Господинов е всеобщо оценена. Те са искрени, понякога могат да бъдат болезнени, но винаги са красиви и някак естествени и човешки. Всичко това режисьорът Мартин Киселов успява да събере в представлението на Драматичен театър ,,Невена Коканова“, Ямбол ,,Всичките наши тела“.

    Влизаме в залата, където ни посреща екран с изписано името на представлението, което е адаптирано за хора със слухови проблеми. Той е нужен поради спецификата на режисурата и фокуса върху текста и неговата важност за действието. Под екрана виждаме купчина с вещи по средата на сцената. Кашони, стари куфари и столове. Прилича на мазе или неизползваема стая за багаж, която е събрала историята на цял един живот. С течение на действието актьорите разгръщат тази купчина и навлизат надълбоко в спомените си, или е по-точно да се каже спомените ни. Защото всяка една история, всяка една засегната тема се усеща като преживян спомен от зрителя. Като нещо, което е твое лично или наподобява на него. Като нещо, което усещаш по „всичките наши тела“.

    В драматургията на представлението наблюдаваме паратекстуалност, която ни отвежда през творчеството на Господинов. Част от използваните текстове са от романа ,,Физика на тъгата“ и стихосбирката ,,Там, където не сме“.

    Спомените са главна тема. Ключът за разбирането на това представление е усещането за емпатия. Дори към охлюва, който дядото поглъща, за да лекува язвата в стомаха си. Обяснявайки си неговата болка, влизаш в неговото тяло и това създава спомен на твоето. Първата част на представлението набляга на това да обясни от къде идват всички спомени, които генерираме. ,,Спомени родени от книги“, спомени, които остават запечатани в кожата на тялото, теорията, че си спомням, защото ,,винаги съм бил роден“.

    Следващата част намесва и действия, които почти всеки от зрителите може да свърже с нещо от своето детство. Увеличава се емпатичността в този момент и актьорите от сцената и зрителите в салона стават общ организъм. Скъсява се дистанцията и се доближаваме един до друг.  

    Актьорите в представлението са на различни възрасти. Най-младият, в тийнейджърска възраст, е Мирослав Димитров, а Вълчо Янев е най-възрастният. Идеята е такава, за да онагледи телата, през които човек минава. Подчертава се усещането, че всяко тяло живеещо на сцената е и твое и всяко тяло изобщо те кара да чувстваш и със своето. 

    Това е представление, което създава уютна близост между хората. Противно на доказаното, че ,,Вселената се разширява, следователно ние се отдалечаваме взаимно“, сближаването този път, в този театрален салон, беше факт. 

  • За „Ясен и Омая“ – Теодора Войводова

    Държавен куклен театър – Русе

    В предпоследния ден от фестивала Друмеви театрални празници детската публика в града бе зарадвана от спектакъла ,,Ясен и Омая“ на Държавен куклен театър Русе. Текстът е на Петя Миладинова и е по мотиви от народната приказка ,,Неродена мома“, а режисьор на представлението е Ивайло Марков.

    Още преди някой от актьорите да е излязъл на сцената вниманието бе привлечено от мистериозен, ехиден, но все пак закачлив глас. Малката игра с публиката, която той създаде развесели децата и ги предразположи към това да насочат цялото си внимание към сцената, да стаят дъх и да посрещнат актьорите както подобава.

    Спектакълът започва ритмично с етюд на злата Хала. Осветлението променя цвета си в ярко червено и зад опънатата хоризонтално завеса, също в червен цвят, виждаме изцъкленият ѝ поглед и шипестата ѝ опашка. С това Халата доста внушително завзема сценичното пространство и благодарение на изработката на куклата и доброто кукловодене този етюд изглеждаше реалистичен и леко страховит. Актьорите разказват историята, довела княз Ясен до това да търси своята Неродена ,,от дъжд и вятър сътворена“ мома чрез рап песен. Приключението, прeз което князът трябва да премине е породено от пророчеството на Халата, която преобразена като баба отправя към момчето. Тя иска да отмъсти за стореното от неговия баща към нея от преди двадесет години и за целта изпраща пречки по пътя на Драгодановия син в лицето на Караконджула и Песоглавеца По пътя към целта той се сблъсква със сянката Явина, която е в плен на Халата. Тя вместо да му пречи му помага с безценни съвети, които успяват да го избавят от хитростите на врага.

    Князът успява да намери девойката, но злата Хала я пленява и се превъплъщава в нея. Тя обаче успява сама да влезе в собствения си капан като от студенокръвна и изпълнена с гняв се превръща в копнееща за любов душа. Влюбва в момчето и това я променя. Той обаче успява да разкрие измамата благодарение на това, че изрича името на Халата, което Явина по-рано му бе разкрила. Това му помага да види истинския ѝ облик, а по-късно се среща и с истинската Неродена мома, която ще внесе мир сред народа и сред душата на княза. 

    Куклите, с които актьорите така прецизно и понякога в тандем боравят са детайлни и изразителни. В представлението можем да срещнем нежни и ефирни естрадни кукли, каквито са Ясен и Омая, ръкавични – Халата, преобразена като Баба и Песоглавеца, и мимиращи кукли като Халата и Караконджула. Образът на сянката, ,,пръкнала се от кръвта на невинната душа“, Явина, е много точно пресъздаден от нейната маска. Голямо бледо лице, с чисти, но много тъжни черти, които се преливат с кърваво червен плат, излизащ като огън покрай нея.  Тя, както и останалите кукли и сценографията са дело на Наталия Гочева. Не само куклите, но и средата на представлението впечатлява с магичността и внушителните елементи, от които важна част е осветлението. То подчертава с червени и зелени тоналности на светлината сцените на гняв, злорадство и пъкленост, а синкави и бели са сцените с доброта и любов. 

    ,,Ясен и Омая“ е представление, което заслужава да се види не само от малки, но и от големи зрители, за да им покаже и напомни, че ,,най- голямата омая“, това е любовта.

  • Големите събития в Малката книжарница – Никол Илиева

    „Малката книжарница“ – Драматичен театър – Ловеч

      В свят, в който книгите са все по-рядко търсени, двама души отварят малка книжарница. Крум и неговият приятел споделят голямата си любов към книгите, като превръщат мястото в уютна обител, където всеки може да изпие по чаша вино над страниците. Там се крие и една ценна реликва – първо издание на „Великият Гетсби“ с лично посвещение от автора. Макар и все още никому неизвестна, Малката книжарница има амбицията да се популяризира. Действието започва с разговор относно представянето на нова книга, което се отменя именно поради непопулярността на мястото. Докато Крум се чуди как да организира някакво социално събитие, с което да промени това, вратата се отваря с трясък.

    Под звука на златисти токчета и балкански ритми нахлува блондинка в леопардова рокля. С пренебрежение към заобикалящата я обстановка започва да се разпорежда с книжаря, като го убеждава да организира детски рожден ден. Нуждата от социално събитие, което да привлече вниманието на обществото към мястото, го принуждава да приеме. Не след дълго в книжарницата влизат още две жени, абсолютни опозиции в своята естетиката.Едната е корпоративна бизнес дама с по-скоро мъжка доминантност в поведението, свикнала да се бори наравно с мъже в средата си на развитие. Другата е нежна италианка, която на развален български започва да се възхищава на ценностите в помещението. Докато строгият тон и костюмът на едната по-скоро отблъскват, то нежната рокля в земни цветове и тихият глас на другата привличат. Лутащ се между двете, Крум създава впечатлението за типичният срамежлив мъж, чийто живот минава основно в четене.

    В този момент блондинката се завръща, търсейки своя телефон. С динамика, нетипична за книжарниците, събитията се задвижват. Книжарят открива липсата на „Великият Гетсби“, припряно заключва вратата и обвинява в кражба клиентките. В краткотрайна разпра блондинката се сдобива с ключа и в опита си да отключи чупи ключа в бравата. Четиримата герои остават затворени и започват да разглеждат изборите в живота си. На преден план излизат техните различия и възможностите за потенциална промяна пред всеки от тях. Искри на любов припламват между Крум и всяка от девойките. Проблемите обаче не спират дотук. В очакването на ключаря откриват, че тоалетната е неизползваема, виното свършва, а майката на мъжа не спира да звъни и да го притиска да се прибере. Следва типичното балканско развитие – „момчетата“ на мъжа на русата девойка трошат витрината и всички са свободни. Кариеристката е уволнена по телефона заради забавянето си, а италианката се оказва жената на нейния шеф. Подобни обрати поддържат динамиката на представлението, което въпреки своя стереотипен характер искрено забавлява публиката.

    А какво става с изчезналата книга? След поредното телефонно обаждане се разбира, че партньорът на Крум я е дал за изложба и е пропуснал да каже. Трагикомично е колко неприятности предизвиква пропуснатото споменаване за преместването на една вещ! А какво става с любовта, без която подобно произведение не може? А с развитието на Малката книжарница? На тръгване италианката урежда събиране, с цел да се привлече вниманието върху мястото, като дори поема щетите от „освобождаването“ им. И когато сякаш всичко се нарежда изведнъж се завръща младата бизнес дама. С ирония виждаме как смутеният книжар заявява при поредното позвъняване на майка си, че все пак няма да се прибере. Светлините падат, когато двамата пристъпват един към друг, отъждествявайки вечната класика, че все пак противоположностите се привличат.

  • За Stand up  – ,,Афтър парти“ – Теодора Войводова

    Измежду представленията от програмата на Друмевите театрални празници, които несъмнено успяват да развълнуват и разтресат посетителите, дойде време да се вмъкне събитие, което да разтресе и тумбаците им от смях. 

    Първото самостоятелно stand up шоу на актьорът Светлин Иванов премина с лични комедийни истории и хумор от шуменските улици. Актьорът сподели сцената с колегата си Росен Караджов, чиито шеги обаче заслужават да бъдат блъснати на някоя от градските пешеходни пътеки.