Последните две десетилетия на 19-и век са изключително важни за историята на българския театър. През 1881 година е открита първата самостоятелна театрална сграда, която да изпълнява всички нужди и функции на едно театрално представление. Това се случва в Пловдив, който по това време е все още част от Източна Румелия.
Театър Люксембург е изпълнявал функцията на дом за първата българска театрална трупа през периода 1881 – 1883 година.
В театъра гастролират и много чужди трупи като например гръцки, италиански и арменски. Част от трупата на театър Люксембург след Съединението се мести в София, където създава Българска народна театрална трупа „Основа“. През 1991 година, трупата вече приела името Столична драматическо-оперна трупа играе в салона на дружество „Славянска беседа“. Тази трупа приема още няколко имена, като в периода между 1892 година до 1904 година се нарича Столична българска театрална трупа „Сълза и смях“, а след това приема името Български народен театър. Историята на Народния театър започва през
1907 година с откриването на новата сграда, която познаваме и днес.
Края на 19-и век е белязан също и от желанието за професионално обучение в актьорската професия. За първи път през 1878 година се отпускат стипендии за изучаването на драматичното изкуство в чужбина, от които се възползват Кръстьо Сарафов, Адриана Будевска, Вера Игнатиева и др. Режисьорската фигура също добива огромно значение именно в този период – на внасяне на чуждестранните течения. Това е и причината първите режисьори в България да бъдат чужденци (Йозеф Шмаха, Сергиян Туцич, Павел Ивановски и др.), които поставят основите на режисьорската професия у нас.
Финансирането на театралните трупи е изключително несигурно и нестабилно, което усложнява процеса по стабилизиране на и установяване на професионален театър в България. Въпреки това налице са опитите за прокарване на европейската ниша и култура. Започват да се поставят текстове на Шекспир, Молиер, Шилер, Гьоте, Островски, Гогол. Появяват се и пиесите на съвременните Чехов и Ибсен.
В българската драматургия в края на 19-и и началото на 20-и век могат да се наблюдават две тенденции: продължаване на възрожденската линия с исторически драми и комедии; модерните драми повлияни от символизма, неоромантизма и натурализма.Драматурзите и писателите започват постепенно да се откъсват от побългаряването на чужди текстове.
Първата оригинална българска драма е дело на Васил Друмев – „Иванко“,
написана в началото на 70-е години на 19-и век. Започват да се смесват различни естетики и методи на изграждане на една пиеса – класицистична, просвещенска, романтическа и реалистическа, което лесно може да се проследи в творчеството на Вазов с текстовете му за театър („Службогонци“, „Към пропаст“). Модерната драматургия също си пробива път сред родните писатели, като едни от най-ярките представители са Пейо Яворов („Когато гръм удари“, „В полите на Витоша“), Антон Страшимиров („Вампир“, „Свекърва“) и Петко Тодоров („Зидари“, „Змейова сватба“).
Българският театър в периода от Освобождението до Първата световна война е приел сложната задача да изгради основите на професионалния театър. Утвърждава се традиционният театър, който по-късно бива силно критикуван в опит за обновление.
Вашият коментар