„Времената, които променят“ – Драматично-куклен театър „Васил Друмев“
Изкуството и историята не са опозиционна двойка, но въпреки това е трудно да намерим връзката помежду им. Историята има своята прагматична логистика, неоспорима е нейната функция в живота на човечеството. Докато изкуството винаги се е дефинирало именно с лишаването си от дефиниция – неговата условност подтиква към освобождаване от логика и прагматизъм. Само с липсата на строго определена рамка, в която да се вместо, то може да остане вярно на себе си. Модерните форми достигат до крайни отклонения от досегашния норматив във всичките възможни проявления на човешкото творчество. Визуални, музикални, писмени, движенчески и всички други разновидности на изкуството прибягват до колаборация помежду си в опита си да успеят да предадат посланията на човечеството днес. Театралният перформънс е нова жанрова композиция, която цели да обхване симбиозата между сценичното изкуство, модерната технология и променените възприятия за света на съвременния човек. Гранично с всички изкуства, всяко представление е само за себе си. Несравними по своя емоционален заряд и социална ангажираност, перформънсите се случват заради самото си случване. Изкуството се корени в процеса на създаването, а не в крайния завършен продукт както би било при картина, музикална творба и прочее. Тук, въпреки различията, виждаме симбиоза между историята и изкуството.
Радиопиесата, режисирана от Стефан Щерев по текст на Оле Фрам, Торстен Михаелсен и Михаел Хюнерс, представлява спектакъл с реципрочно случване. Вместо публиката да наблюдава сценичен акт, тя създава такъв. Участието на зрителите се случва посредством слушалки, които инструктират участниците какво да вършат. Наратив в три гласа напевно представя исторически разказ за монумента, чиято площадка служи за сцена на действията. Текстът прави скокове от мерената реч до прозата, като темата можем да оприличим на комбинация от изследовтелска естетика, действен анализ и философски прочит на историята. Експерименталността на подобно преживяване по завладяващ начин обвързва непознати личности, които се случват да работят заедно в създаването на живата картина. Някои от задачите се изявяват в неудобен очен контакт в неравностойна позиция, където едната страна е на колене пред другата. Танцовите движения на други задачи пък заставя аудиторията да се върти и движи в общ ритъм без наличието на музика. Част от спектакъла и все пак част от публиката, всеки индивид в това представление преоткрива историята на паметника.
Дуалистиният характер на подобно произведение заставя личностите едновременно да участват и да се самонаблюдават в участието си. Под съпровода на немската радиопиеса, подобно изживяване открива нови хоризонти пред съвременния театър. Фабулата не следва хронологията на историческите събития, тъй като хода на разказа не върви последователно. Действието подскача в бъдещето, настоящето и миналото, като представя „оковите на историята“. Като лишава от четивност сухата материя, този перформънс представлява експеримент с концепцията за време и пространство. Архитектурата, представена като „колективен сън“ и личностите, превърнати в „затворници от камък“, заемат своето обособено място в хода на наратива. Сънят сам по себе си се превръща в неотменен образ, който съпътства публиката в това преживяване. Текстът се вие в унисон с движенията на участниците, като мотивите на следват логиката на епоса. От писменото минало през невъзможното настояще до нереалното бъдеще, това е повик „нееднородният народ“ да си спомни. Карайки ни да обърнем взор навътре към себе си, посредством методичните действия на тези край нас, този акт опитва да преобърне представите ни за най-базисните светоусещания – къде и кога.
