„Апокалипсисът идва в шест вечерта“ – Държавен куклен театър – Пловдив
„Акордеонът е пианото на бедняка“. Така започва постановката по пиесата на Георги Господинов „Апокалипсисът идва в шест вечерта“. Нуждата на бедността да замести нещо потребно с негов компромисен аналог е първият фрагмент от цялата последвала мозайка, представляваща спектакъла на Леонард Капон. Под звука на прожекционен апарат се представят историите на неколцина персонажи, еднакви в своята емоционална обремененост, различни по своята същност. Техните съдби минават буквално на лента пред очите на зрителя – сценографско решение на Христина Недева. Тази метафора за края на живота обаче не носи еуфорията от ретроспекция на ярки преживявания и щастливи спомени. Както и тук не говорим за специални личности, историята на която е наниз от изключителни събития.
Композицията на спектакъла се представя като наниз от множество сцени. Представящи историята на всеки герой, те подобно на мозайка илюстрират различни аспекти от живота в Източния блок след 1989 г. Времето на Прехода е чувствителна тема, която сама по себе си е достатъчна да провокира конфликт. Но тук не става въпрос за идеологически спорове, политическа принадлежност или съдимост към историята като цяло. На преден план излиза малкият човек, онзи невидимият, никому неизвестният, който изживява само последствията от големите събития на времето си. Непреодолимото чувство на тъга и разочарование съпътства всяка от сюжетните линии. Фрагментарната структура на сценичното произведение на пръв поглед изглежда хаотична, но тя внушава на зрителя непълноценността на героите. В унисон с неговата разбита цялост, тази композиционна рамка представя витража на техните животи. По малко отачние, малко повече надежда, няколко практични мечти и голяма доза страх формират мозайката на битието им. В нея обаче има липсващи или увредени парченца и сякаш никой от тях никога няма да има своята цялост.
Трагедията на обикновения човек попада във фокуса на това драматично-куклено представление. Както героите парче по парче опитват да наредят пъзела на образа си, така и актьорите строят и разрушават своите персонажи на сцената. Гротеската на огромните кукли, малките пространства и отминалите домашни естетики построяват една условна реалност, обляна от меланхоличните сини или гневните червени светлини на прожекторите. От забравените деца до забравените възрастни, никой не спира да бута живота си като Сизифов камък по наклона на света. А новините монотонно не спират да отразяват всички разрушения по планетата. От плача на детето заради недостига на мляко по магазините до самотата зад граница, където никой не те разбира, всички тези малки атомни бомби, които разяждат човечеството, остават неспоменати във вечерната емисия.
