Драматичен театър ,,Невена Коканова“ – Ямбол
Стойността в текстовете на Георги Господинов е всеобщо оценена. Те са искрени, понякога могат да бъдат болезнени, но винаги са красиви и някак естествени и човешки. Всичко това режисьорът Мартин Киселов успява да събере в представлението на Драматичен театър ,,Невена Коканова“, Ямбол ,,Всичките наши тела“.
Влизаме в залата, където ни посреща екран с изписано името на представлението, което е адаптирано за хора със слухови проблеми. Той е нужен поради спецификата на режисурата и фокуса върху текста и неговата важност за действието. Под екрана виждаме купчина с вещи по средата на сцената. Кашони, стари куфари и столове. Прилича на мазе или неизползваема стая за багаж, която е събрала историята на цял един живот. С течение на действието актьорите разгръщат тази купчина и навлизат надълбоко в спомените си, или е по-точно да се каже спомените ни. Защото всяка една история, всяка една засегната тема се усеща като преживян спомен от зрителя. Като нещо, което е твое лично или наподобява на него. Като нещо, което усещаш по „всичките наши тела“.
В драматургията на представлението наблюдаваме паратекстуалност, която ни отвежда през творчеството на Господинов. Част от използваните текстове са от романа ,,Физика на тъгата“ и стихосбирката ,,Там, където не сме“.
Спомените са главна тема. Ключът за разбирането на това представление е усещането за емпатия. Дори към охлюва, който дядото поглъща, за да лекува язвата в стомаха си. Обяснявайки си неговата болка, влизаш в неговото тяло и това създава спомен на твоето. Първата част на представлението набляга на това да обясни от къде идват всички спомени, които генерираме. ,,Спомени родени от книги“, спомени, които остават запечатани в кожата на тялото, теорията, че си спомням, защото ,,винаги съм бил роден“.
Следващата част намесва и действия, които почти всеки от зрителите може да свърже с нещо от своето детство. Увеличава се емпатичността в този момент и актьорите от сцената и зрителите в салона стават общ организъм. Скъсява се дистанцията и се доближаваме един до друг.
Актьорите в представлението са на различни възрасти. Най-младият, в тийнейджърска възраст, е Мирослав Димитров, а Вълчо Янев е най-възрастният. Идеята е такава, за да онагледи телата, през които човек минава. Подчертава се усещането, че всяко тяло живеещо на сцената е и твое и всяко тяло изобщо те кара да чувстваш и със своето.
Това е представление, което създава уютна близост между хората. Противно на доказаното, че ,,Вселената се разширява, следователно ние се отдалечаваме взаимно“, сближаването този път, в този театрален салон, беше факт.
