Блог

Събитието от края на 80-те години на ХХ век със сигурност ще остане в българската история като изключително важно и значимо. Годината 1989 остава белязана не само с падането на социалистическия режим, но и с новите възможности и въведения в театралното изкуство в България. Нововъведения, които са отсъствали от българските театрални сцени в продължение на близо половин век, заради наличието на строгата цензура, която бе обхванала родното изкуство.

Отпускането на строгите мерки и изисквания предизвиква обогатяване на театралната мрежа – появяват се редица нови частни компании, трупи, театри, специализирани издания, фестивали и форуми. В преводната драма се появяват нови имена, които не са били лесни за достигане и широка консумация. Сред българските сцени навлиза драматургията от модернизма и постмодернизма – Жан Жьоне, Хайнер Мюлер, Сам Шепърд, Албер Камю, Харолд Пинтър. Абсурдизмът, който до съвсем скоро бива закриван от булото на желязната завеса, започва да добива изключителна популярност сред българските театрали.

Взрив от нови театрални формации, оглавени от ярки фигури от българската сцена, предизвиква отпадането на цензурата. Утвърдените режисьори към този момент Маргарита Младенова и Иван Добчев създават ТР „Сфумато“; основава се и Първи частен театър „Ла страда“ от Стефан Москов. Режисьорите, които вече са изградили своя собствена кариера, продължават работата си през 90-те години, лишени от товара на цензурата.

Деветдесетте години са период на изследване на театралните методи извън психологическия реализъм. Започват да се извършват експерименти с различни стилове, методи, практики и естетики – навлизат техниките на движенческия и танцовия театър; театралната антропология, от която се интересуват ТР „Сфумато“ и Възкресия Вихърова.

Това са и годините, в които на родната сцена се сблъскват няколко поколения творци, които желаят да достигнат до нововъведенията от световните сцени през последните десетилетия. Стоян Камбарев полага познатия психологизъм в една екстремна и радикална ситуация; големите имена на Леон Даниел, Крикор Азарян, Гриша Островски продължават да творят рамо до рамо с новите имена, които се явяват на режисьорската платформа през 90-те години.

В периода на експериментиране и търсене през 90-те години, се появява и новото режисьорско поколение, което включва имената на Галин Стоев, Явор Гърдев, Лилия Абаджиева, Иван Пантелеев, Десислава Шпатова и Елена Панайотова. Това поколение се обединява в своята наслада от използването на хедонизма – включването на препратки и цитати в своите представления. Повечето от режисьорите сформират кръг от съмишленици (драматурзи, сценографи, актьори), с които работят заедно по своите спектакли. Някои от тези екипи са се запазили и до днес (напр. Явор Гърдев и Никола Тороманов).

Театралната ситуация започва да се стабилизира към края на 90-те и началото на новия век, но в същото време става и по-конвенционална. По театралните сцени в България все още преобладават спектаклите и представленията, които са базирани върху драматургичен текст и конвенционален режисьорски прочит за разлика от силният и креативен творчески театрален период от 90-те години. След последното десетилетие на ХХ век, българският театър консумира натрупаните открития и постижения от 90-те. Въпреки това, определящо място сред театралите все още фигурират имената на режисьорите, които са се установили именно през това последно десетилетие.

В културните афиши се появяват и нови сценични практики, като през последните години се дава гласност и на съвременните сценични форми – съвременен танц и пърформанс, side-specific театър. Появяват се специализирани форуми, фестивали, пространства и научни издания, които да отразяват и този аспект от развитието на българското сценично изкуство.