Второто представление от втория ден на шуменския театрален фестивал „Друмеви театрални празници“ сблъска публиката с едно необикновено заглавие от репертоара на Театрална работилница „Сфумато“ – „Биологичен отпадък“.
Още с влизането си в зала „Патиланчо“, зрителите бяха посрещнати от минималистичната, но силно въздействаща сценография на Ивайло Николов – празен контейнер, поставен в центъра на сцената, заобиколен от стоманено сиви тръби. Музиката, която е дело на Христо Намлиев, съчетава в себе си елементи от ежедневието – звуци на преминаващи коли, градски шум, сирени и клаксони. Всичко тук говори с езика на суровата реалност. Контейнерът – подобен на онези, които всеки ден подминаваме пред блока си, гаража, училището, магазина, аптеката – се превръща в жилище на бездомен човек, чийто живот е борба за съществуване, изпълнен с надежди и копнежи, макар и сведени до претърсване на чужди отпадъци в търсене на остатъци живот.
Актрисата Кети Райкова успя да завладее сцената с мощно присъствие и актьорски размах. Тя умело подчерта трагикомичността на ситуацията, в която се намира персонажа ѝ – жена, открила чужд телефон, който се оказва прозорец към друг човек, нова комуникация, възможност за изразяване, дори за поезия и философски размишления. Но остава един непреодолим проблем – тя не може да излезе от контейнера, а безразличието на околните, към които се обръща, засилва усещането за безизходица.
Режисурата на Бюрхан Керим е безкомпромисна и силно фокусирана върху детайла и човешкото присъствие. Сцената се явява едно социално огледало, в което зрителят е принуден да се огледа, дори когато не му се иска. Тук самата публика е също втъкана в тъканта на действието – тя играе ролята на свидетел, на съучастник, на онзи тих наблюдател, който стои на опашката пред аптеката и не помага на бездомника, който се мъчи да излезе от контейнера. Тази публика – това сме ние. И това „ние“ е централното действащо лице в представлението – безмълвен, притиснат от вина, от притворство, от навика да не се намесва.
„Биологичен отпадък“ е представление, което не оставя място за разтуха. То не те кани да просто да гледаш, а настоява да реагираш. То посочва с пръст онези механизми на обществото, които превръщат хората в ненужен остатък – в отпадък. И ни пита: наистина ли вярваме, че това не ни засяга?
Антония Грозева
