„Боже мой“ – Народен театър „Иван Вазов“
Интимността на камерното пространство ни заставя да усетим отблизо актьорското присъствие. Връзката между актьора и зрителя тук е водещ компонент за успешното протичане на подобно представление. Един емоционален спектакъл с всеотдаен към публиката си актьор е способен да предизвика най-сърдечни реакции и в най-закостенялата аудитория. А зрителите на „Боже мой“ съвсем не бяха закостеняли. Под звуците на вечните музикални класики на миналия век, моноспектакълът на Христо Мутафчиев поставя на масата в един бар въпросите за човешките взаимоотношения. На дъното на бутилката се утаяват чувствата на младостта, носталгията на средната възраст, умората на старостта и надеждата на живота след смъртта. Всичко това, поднесено с безкраен хумор и духовитост, накара зала „Рада Спасова“ на театър „Васил Друмев“ да ехти ту от възторжен шепот, ту от бурен смях.
Животът такъв, какъвто в динамиката на делника забравяме, че се случва, е основната тема в постановката на Стоян Радев. С молбата „да не започваме с недоверие“ тръгва изповедта на един син, изгубен между плановете на баща си и собствените си желания. Повече от историческа фигура, по-малко от нормален човек, той застава пред нас, за да ни напомни за силата, която всеки от нас носи подобно кръст на гърба си. Наше спасение и наше бреме, тя, която ни помага да преодолеем всяко изпитание и да превъзмогнем всяка загуба, се корени именно в любовта. Такова клише би казал всеки, който не се е сблъскал с това произведение. В своята пиеса Теа Денолюбова ни представя нов прочит на заветната реплика „Бог е любов“. В свят, пълен със злоупотреба с Божието слово, пред нас застава един мъж, който говори от името на самия Христос. И не в пустинята, не в храма или на върха на планината ни среща той. Чака ни там, където нормалният живот ни отвежда в една тривиална петък вечер – в кварталния бар на по чаша уиски „за тридесет сребърника“.
Под кроткото тиктакане на вселенски часовник се представя нов прочит на библейските притчи, станали аналогични с най-мрачните събития от човешката история. Казани с откровението и патосът на подпийнал мъж, думите Му ни представят модерна версия на забравените християнски ценности. От покаянието и любовта до страстта и противопоставянето, безкрайно верен както на душата, така и на тялото, Христо(с) е тук отново да ни научи да обичаме. И няма значение дали Той наистина стои пред нас на масата или е някой самозванец в пиянството си, важни са само неговите послания.
С нежността на „устни, които се допират до ръба на чашата“ ни се разкрива сакралната страна на живота, от която ние се отричаме в забързания ход на ежедневието. Без усещане за назидателност, този спектакъл, със своята духовитост и актуалност относно водещи проблеми в световен план, въстава срещу нуждата всичко да носи ореола на святост и величие. Нуждата да чувстваш и да бъдеш чувстван плува като лед в чашата на земното ни битие. От Стефан Цвайг до Стефан Цанев, през романтиката на Превер и динамиката на Хемингуей, с непоколебимостта на повече от „Сто години самота“ ние се сблъскваме с истинското лице на гневът и огорчението. И се учим да прощаваме и да обичаме отново, да се борим и да не спираме да живеем така, като че безсмъртието ни принадлежи. Докато чакаме Иуда да се върне с цигарите осмисляме как да не живеем в амбициите на нашите родители и да не бъдем тези, които да налагат своите амбиции. От нас зависи да сме достатъчно добри към себе си, не само към околните, че да бъдат светли бъднините, които ще приютят нашите деца. Все пак всички те ще бъдат по наш собствен образ и подобие.
