Блог

Периодът между двете световни войни е изключително важен за развитието на българския театър. Освен, че навлизат нови естетически направления, фигурата на режисьора се утвърждава и започва да придобива изключителна значимост за изграждането на едно театрално представление. Николай Масалитинов и Хрисан Цанков остават в историята като емблематичните имена на това първо режисьорско поколение, в което присъстват и Исак Даниел, Гео Милев, Боян Дановски, Кръстьо Мирски, Стефан Сърчаджиев, Николай Фол и Александър Иконографов.

С настъпването на края на Първата световна война, сред българските театрали се появява дебатът за наличието на режисьорски фигури. Емиграционната вълна от Русия и обвързването на България и Германия след последствията от войната оказват огромно влияние в сформирането на режисьорски колектив в българския театър. Първото режисьорско поколение се сформира от българи, получили обучение в полето на режисурата в Германия (сред тях са Гео Милев, Хрисан Цанков, Исак Даниел, Боян Дановски, Николай Фол, Александър Иконографов) и групата на руските актьори и режисьори, които са емигрирали в България (Масалитинов, Юрий Яковлев, Борис Еспе и др.).

Тези две различни естетики и методи на работа, които идват с внасянето на идеи от Германия и Русия, се утвърждават на българската сцена още с назначаването на Цанков и Масалитинов като водещи режисьорски фигури, които оглавяват Народния театър през 20-те години. Именно в Народния театър се появяват интересните имена на някои режисьори, на които биват поверени спектакли, за да бъдат проверени техните възможности и естетически възгледи. Така например се появяват спектаклите „Мъртвешки танц“ от Стриндберг (1920 г.),

„Електра“ от Хофманстал (1924 г., недопусната до премиера) на Гео Милев; „Монна Ванна“ от Метерлинк (1923 г.) на Сирак Скитник; „Доходно място“ от Островски (1920 г.), „Три сестри“ от Чехов (1920 г.), „Женитба“ от Гогол (1921 г.) на Исак Дуван-Торцов; „Саломе“ от О. Уайлд (1922 г.), „Крал Лир“ от Шекспир (1923 г.) „Хамлет“ от Шекспир (1923 г.) на Юрий Яковлев.

Фигурите на Масалитинов и Цанков се появяват в Народния театър в средата на 20-те години и се явяват като избавление от скитането между стилове, естетики и конвенции. Решението на тогавашния директор на театъра Владимир Василев да назначи двамата режисьори се оказва решаващо за цялостната ситуация в българския театър в началото на ХХ век. Двамата успяват да балансират хаотичните лутания между стилове и естетики, като внасят две основни методи на работа, които биват внесени неизбежно от техните учители.

Психологическият реализъм на Станиславски се разпространява сред българските сцени благодарение на Масалитинов, а експресионизмът го внася Цанков.

Паралелно с развитието на режисьорския театър, който добива изключителна популярност, и актьорския театър, който е широко разпространен в българската театрална мрежа, експерименталният театър започва да предизвиква вниманието на българските режисьори и театрали.

Най-известен със своите експериментални представления е Гео Милев, който поставя в сферата на експресионизма. Спектаклите му „Мъртвешки танц“, „Електра“ и „Маса-човек“ са емблематични за годините. От друга страна Исак Даниел се опитва да възобнови конвенционалната сценична изразност чрез средства от комедия дел арте и импровизационния театър („Мирандолина“). Фол прави опит да прокара ниша за драматургията на Брехт, като поставя за първи път негов текст на българска сцена („Опера за три гроша“ през 1929 г.).

Започват да се появяват и самостоятелни театрални формации, които са оглавени от режисьори с една цел – да манифестират своите естетически възгледи. Сред тях са Исак Даниел с първата театрална формация, възникнала през 1923 г. – „Театър-Студия“, Боян Дановски с „Театър Трибуна“ през 30-те години. Режисьорите от първото поколение неизбежно биват обвързани с Народния театър, в който всеки един от тях е поставял представления.

Първото режисьорско поколение оставя огромно наследство на българския театър и подпомага за изграждането на театъра такъв, какъвто го познаваме днес. Това се визира освен в утвърждаването на режисьорска фигура, но и в внасянето на различни театрални естетики и методи, изграждането на театрални формации.