Категория: Ден 2

Театрална работилница „Сфумато“

Мислите ли, че хората на нашето време са по-тревожни от хората на 60, 70 или 80 години? Наистина ли младият човек от 21- ви век е толкова неспокоен със себе си, че мечтае да бъде баба? „Мрънкаща и цъкаща с език“ баба, която обаче прави ,,повече за ден отколкото ние за година“, защото не можем да се освободим от тежестите, които ние самите ежедневно си окачаме. Защо се спираме от това да бъдем импулсивни и оставяме живота си да се отмерва с тиктакащата бомба в гърдите ни? Защо имаме нуждата да си вземем куче вместо да се научим ние самите да бъдем най-добрия си приятел? Ще цитирам персонажите и ще коментирам това с изречението ,,Нещо сбъркано има, но не знам какво“.

Това са част от въпросите, които пърформансът ,,#Антитъга“ на ТР Сфумато провокира. Режисьор е Антон Угринов, който заедно с актьорите Анета Иванова, Василена Кънева, Йордан Върбанов, Петар Андреев и пианистът Александра Дичева създават динамични персонажи, търсещи път към себе си.

Пространството е разделено условно на четири. Музикалната тема, която звучи докато публиката заема своите места въвежда в спокойна среда. Тя обаче контрастно се променя и излиза от ритъм, което упоменава началото на действието. Следват срещи с цъкащата бомба, миризливката, инфлуенсърът и затвореният в собствен омагьосан кръг млад човек, който копнее да стигне нивото на живеене на обикновена баба. Историите са разказани с доза хумор и засягат проблемите не само на съвременния млад човек, а на човека изобщо. Динамиката между персонажите и музикалността създават цял образ на на пръв поглед отделните животи представени в пърформанса. Историите са независими една от друга, но преплитат основни теми като зависимостта, тревожността, социалните проблеми и търсенето на себе си. Въпреки тежестта, която всеки носи, тези изповеди все пак имат доза светлина, която помага на пърформанса да не се превърне в масивна топка от емоции, които трудно се преглъщат. Всъщност той е точно обратното. Въпреки текста, дело на Стефан Иванов, който извежда наяве и цели право в целта наболелите проблеми, пърформансът успява да се усеща лек и някак отрезвяващ. Сякаш говори лично на теб, крещи вместо теб, който споделяш същите мисли и така се чувстваш споделен и разбран.

Липсата на прегради и пряката комуникация между зрители и актьори беше ключово за възприемането на това случване. Един от кулминативните моменти, за които се сещам, е общото въодушевление на публиката след думите изречени от персонажа на актрисата Анета Иванова по повод пристрастяването. ,,Цялото ни общество и неговия двигател ни тласка към това да се свързваме с неща, а не с хора“. Тази реплика предизвика аплодисменти и в общия, спонтанен и хаотичен танц на актьорите, изпълнен под музиката на Александра Дичева, съм сигурна, че биха се включили голяма част от гледащите. Танц до оставане без дъх. Спонтанността, от която всеки има нужда.

Поздравявам екипа на Драматично – куклен театър ,,Васил Друмев“ за селекцията на подобни представления. Провокацията и активността, която предизвикват те в публиката са ценни и водят до сближаване до това живо изкуство.

„Времената, които променят“ – Драматично-куклен театър „Васил Друмев“

Изкуството и историята не са опозиционна двойка, но въпреки това е трудно да намерим връзката помежду им. Историята има своята прагматична логистика, неоспорима е нейната функция в живота на човечеството. Докато изкуството винаги се е дефинирало именно с лишаването си от дефиниция – неговата условност подтиква към освобождаване от логика и прагматизъм. Само с липсата на строго определена рамка, в която да се вместо, то може да остане вярно на себе си. Модерните форми достигат до крайни отклонения от досегашния норматив във всичките възможни проявления на човешкото творчество. Визуални, музикални, писмени, движенчески и всички други разновидности на изкуството прибягват до колаборация помежду си в опита си да успеят да предадат посланията на човечеството днес. Театралният перформънс е нова жанрова композиция, която цели да обхване симбиозата между сценичното изкуство, модерната технология и променените възприятия за света на съвременния човек. Гранично с всички изкуства, всяко представление е само за себе си. Несравними по своя емоционален заряд и социална ангажираност, перформънсите се случват заради самото си случване. Изкуството се корени в процеса на създаването, а не в крайния завършен продукт както би било при картина, музикална творба и прочее. Тук, въпреки различията, виждаме симбиоза между историята и изкуството.

Радиопиесата, режисирана от Стефан Щерев по текст на Оле Фрам, Торстен Михаелсен и Михаел Хюнерс, представлява спектакъл с реципрочно случване. Вместо публиката да наблюдава сценичен акт, тя създава такъв. Участието на зрителите се случва посредством слушалки, които инструктират участниците какво да вършат. Наратив в три гласа напевно представя исторически разказ за монумента, чиято площадка служи за сцена на действията. Текстът прави скокове от мерената реч до прозата, като темата можем да оприличим на комбинация от изследовтелска естетика, действен анализ и философски прочит на историята. Експерименталността на подобно преживяване по завладяващ начин обвързва непознати личности, които се случват да работят заедно в създаването на живата картина. Някои от задачите се изявяват в неудобен очен контакт в неравностойна позиция, където едната страна е на колене пред другата. Танцовите движения на други задачи пък заставя аудиторията да се върти и движи в общ ритъм без наличието на музика. Част от спектакъла и все пак част от публиката, всеки индивид в това представление преоткрива историята на паметника.

Дуалистиният характер на подобно произведение заставя личностите едновременно да участват и да се самонаблюдават в участието си. Под съпровода на немската радиопиеса, подобно изживяване открива нови хоризонти пред съвременния театър. Фабулата не следва хронологията на историческите събития, тъй като хода на разказа не върви последователно. Действието подскача в бъдещето, настоящето и миналото, като представя „оковите на историята“. Като лишава от четивност сухата материя, този перформънс представлява експеримент с концепцията за време и пространство. Архитектурата, представена като „колективен сън“ и личностите, превърнати в „затворници от камък“, заемат своето обособено място в хода на наратива. Сънят сам по себе си се превръща в неотменен образ, който съпътства публиката в това преживяване. Текстът се вие в унисон с движенията на участниците, като мотивите на следват логиката на епоса. От писменото минало през невъзможното настояще до нереалното бъдеще, това е повик „нееднородният народ“ да си спомни. Карайки ни да обърнем взор навътре към себе си, посредством методичните действия на тези край нас, този акт опитва да преобърне представите ни за най-базисните светоусещания – къде и кога.

Д. Василева