Измежду представленията от програмата на Друмевите театрални празници, които несъмнено успяват да развълнуват и разтресат посетителите, дойде време да се вмъкне събитие, което да разтресе и тумбаците им от смях.
Първото самостоятелно stand up шоу на актьорът Светлин Иванов премина с лични комедийни истории и хумор от шуменските улици. Актьорът сподели сцената с колегата си Росен Караджов, чиито шеги обаче заслужават да бъдат блъснати на някоя от градските пешеходни пътеки.
„Авторски прочит“ е част от традициите на Международния фестивал Друмеви театрални празници. Събитието представя няколко пиеси на български автори, като събира журналисти, режисьори и заинтересовани театрали търсещи нови и съвременни текстове. Конфигурацията е подобна на четенето на маса от актьори от трупата на Драматично – куклен театър ,,Васил Друмев“.
Александра Михайлова, Виктория Стрильова, Росен Караджов и Стефан Мараджиев са актьорите, които прочетоха петте селектирани пиеси. ,,Чехов не е за всеки“ с автор Юлиян Куртев, ,,Одит на чувствата“ на Недялко Делчев, ,,Съвсем наблизо зад хълма“ на Мая Белижка, ,,Любовни констелации“ на Мирела Иванова и ,,Една много тъпа комедия“ на Сабина С.
Тази практика дава шанс на начинаещи или с повече опит драматурзи и писатели, които искат да намерят своето поле за изява и талантът им да не остане зад кулисите на театъра.
„Апокалипсисът идва в шест вечерта“ – Държавен куклен театър – Пловдив
„Акордеонът е пианото на бедняка“. Така започва постановката по пиесата на Георги Господинов „Апокалипсисът идва в шест вечерта“. Нуждата на бедността да замести нещо потребно с негов компромисен аналог е първият фрагмент от цялата последвала мозайка, представляваща спектакъла на Леонард Капон. Под звука на прожекционен апарат се представят историите на неколцина персонажи, еднакви в своята емоционална обремененост, различни по своята същност. Техните съдби минават буквално на лента пред очите на зрителя – сценографско решение на Христина Недева. Тази метафора за края на живота обаче не носи еуфорията от ретроспекция на ярки преживявания и щастливи спомени. Както и тук не говорим за специални личности, историята на която е наниз от изключителни събития.
Композицията на спектакъла се представя като наниз от множество сцени. Представящи историята на всеки герой, те подобно на мозайка илюстрират различни аспекти от живота в Източния блок след 1989 г. Времето на Прехода е чувствителна тема, която сама по себе си е достатъчна да провокира конфликт. Но тук не става въпрос за идеологически спорове, политическа принадлежност или съдимост към историята като цяло. На преден план излиза малкият човек, онзи невидимият, никому неизвестният, който изживява само последствията от големите събития на времето си. Непреодолимото чувство на тъга и разочарование съпътства всяка от сюжетните линии. Фрагментарната структура на сценичното произведение на пръв поглед изглежда хаотична, но тя внушава на зрителя непълноценността на героите. В унисон с неговата разбита цялост, тази композиционна рамка представя витража на техните животи. По малко отачние, малко повече надежда, няколко практични мечти и голяма доза страх формират мозайката на битието им. В нея обаче има липсващи или увредени парченца и сякаш никой от тях никога няма да има своята цялост.
Трагедията на обикновения човек попада във фокуса на това драматично-куклено представление. Както героите парче по парче опитват да наредят пъзела на образа си, така и актьорите строят и разрушават своите персонажи на сцената. Гротеската на огромните кукли, малките пространства и отминалите домашни естетики построяват една условна реалност, обляна от меланхоличните сини или гневните червени светлини на прожекторите. От забравените деца до забравените възрастни, никой не спира да бута живота си като Сизифов камък по наклона на света. А новините монотонно не спират да отразяват всички разрушения по планетата. От плача на детето заради недостига на мляко по магазините до самотата зад граница, където никой не те разбира, всички тези малки атомни бомби, които разяждат човечеството, остават неспоменати във вечерната емисия.�
„Боже мой“ – Народен театър „Иван Вазов“
Интимността на камерното пространство ни заставя да усетим отблизо актьорското присъствие. Връзката между актьора и зрителя тук е водещ компонент за успешното протичане на подобно представление. Един емоционален спектакъл с всеотдаен към публиката си актьор е способен да предизвика най-сърдечни реакции и в най-закостенялата аудитория. А зрителите на „Боже мой“ съвсем не бяха закостеняли. Под звуците на вечните музикални класики на миналия век, моноспектакълът на Христо Мутафчиев поставя на масата в един бар въпросите за човешките взаимоотношения. На дъното на бутилката се утаяват чувствата на младостта, носталгията на средната възраст, умората на старостта и надеждата на живота след смъртта. Всичко това, поднесено с безкраен хумор и духовитост, накара зала „Рада Спасова“ на театър „Васил Друмев“ да ехти ту от възторжен шепот, ту от бурен смях.
Животът такъв, какъвто в динамиката на делника забравяме, че се случва, е основната тема в постановката на Стоян Радев. С молбата „да не започваме с недоверие“ тръгва изповедта на един син, изгубен между плановете на баща си и собствените си желания. Повече от историческа фигура, по-малко от нормален човек, той застава пред нас, за да ни напомни за силата, която всеки от нас носи подобно кръст на гърба си. Наше спасение и наше бреме, тя, която ни помага да преодолеем всяко изпитание и да превъзмогнем всяка загуба, се корени именно в любовта. Такова клише би казал всеки, който не се е сблъскал с това произведение. В своята пиеса Теа Денолюбова ни представя нов прочит на заветната реплика „Бог е любов“. В свят, пълен със злоупотреба с Божието слово, пред нас застава един мъж, който говори от името на самия Христос. И не в пустинята, не в храма или на върха на планината ни среща той. Чака ни там, където нормалният живот ни отвежда в една тривиална петък вечер – в кварталния бар на по чаша уиски „за тридесет сребърника“.
Под кроткото тиктакане на вселенски часовник се представя нов прочит на библейските притчи, станали аналогични с най-мрачните събития от човешката история. Казани с откровението и патосът на подпийнал мъж, думите Му ни представят модерна версия на забравените християнски ценности. От покаянието и любовта до страстта и противопоставянето, безкрайно верен както на душата, така и на тялото, Христо(с) е тук отново да ни научи да обичаме. И няма значение дали Той наистина стои пред нас на масата или е някой самозванец в пиянството си, важни са само неговите послания.
С нежността на „устни, които се допират до ръба на чашата“ ни се разкрива сакралната страна на живота, от която ние се отричаме в забързания ход на ежедневието. Без усещане за назидателност, този спектакъл, със своята духовитост и актуалност относно водещи проблеми в световен план, въстава срещу нуждата всичко да носи ореола на святост и величие. Нуждата да чувстваш и да бъдеш чувстван плува като лед в чашата на земното ни битие. От Стефан Цвайг до Стефан Цанев, през романтиката на Превер и динамиката на Хемингуей, с непоколебимостта на повече от „Сто години самота“ ние се сблъскваме с истинското лице на гневът и огорчението. И се учим да прощаваме и да обичаме отново, да се борим и да не спираме да живеем така, като че безсмъртието ни принадлежи. Докато чакаме Иуда да се върне с цигарите осмисляме как да не живеем в амбициите на нашите родители и да не бъдем тези, които да налагат своите амбиции. От нас зависи да сме достатъчно добри към себе си, не само към околните, че да бъдат светли бъднините, които ще приютят нашите деца. Все пак всички те ще бъдат по наш собствен образ и подобие.