„Авторски прочит“ е част от традициите на Международния фестивал Друмеви театрални празници. Събитието представя няколко пиеси на български автори, като събира журналисти, режисьори и заинтересовани театрали търсещи нови и съвременни текстове. Конфигурацията е подобна на четенето на маса от актьори от трупата на Драматично – куклен театър ,,Васил Друмев“.
Александра Михайлова, Виктория Стрильова, Росен Караджов и Стефан Мараджиев са актьорите, които прочетоха петте селектирани пиеси. ,,Чехов не е за всеки“ с автор Юлиян Куртев, ,,Одит на чувствата“ на Недялко Делчев, ,,Съвсем наблизо зад хълма“ на Мая Белижка, ,,Любовни констелации“ на Мирела Иванова и ,,Една много тъпа комедия“ на Сабина С.
Тази практика дава шанс на начинаещи или с повече опит драматурзи и писатели, които искат да намерят своето поле за изява и талантът им да не остане зад кулисите на театъра.
Драматичен театър ,,Сава Огнянов“ гр. Русе представи спектакъла на Анастасия Събева ,,Крали Марко – последната балканска легенда“ на третия ден от Международния театрален фестивал Друмеви театрални празници.
Не за първи път чуваме легендата за Крали Марко. Тази обаче е разказана от Владимир Левчев и благодарение на интерпретацията на режисьора тя звучи малко по-различно. Акцент в сценичната версия е пародийният елемент и въпросът дали този образ може да се отдели от легендата, която ни е всеизвестна.
Образът на Крали Марко се е променял много в преданията през годините до момента, в който предимно се възприема като типичен българин от Възраждането. Точно по този начин е обобщен образа в представлението на Анастасия Събева. Прибавяйки към това и диалекта, чрез който Тодор Лазаров умело пресъздава балканската легенда, образът придобива архетипа на Възрожденеца. Това приближава този образ към днешното самосъзнание на българина и го прави разбираем. В представлението откриваме някои препратки към съвременни или познати герои, което е опит да се създаде паралел между световете и да постави Крали Марко сред имена като Дон Кихот и Дон Корлеоне, които различаваме сред обобщените образи. Митичните създания като самодивите и вилите са помагащият и едновременно пречещият персонаж, който съпътства Крали Марко по пътя към изпълнението на предречената му съдба.
Част от изразните средства на представлението е куклеността. Оживяването на природата и околната среда е начин да се подчертае магическия елемент. Чрез този похват спектакъла придобива много енергия и ритъм, който заедно с разнообразието в актьорската игра и комбинациите от образи не пуска вниманието на зрителя. В допълнение към това бих поставила и функционалната сценография, мултимедията и приглушеното осветление, които допълваха фантастичния елемент, а едновременно с това играта на актьорите приземяваше с експресивност и шеги.
Комбинацията от всички елементи на представлението освен, че забавлява публиката, представя и героят от легендите като част от обществото, като един от нас. Като човек, който въпреки магията и съдбовността, която съпътства живота му, все още не може да отговори на въпроса ,,Кой съм аз?“. Парадоксално е как целият балкански народ намира образът на Крали Марко за легендарен, но той самият не може да намери себе си.
„Апокалипсисът идва в шест вечерта“ – Държавен куклен театър – Пловдив
„Акордеонът е пианото на бедняка“. Така започва постановката по пиесата на Георги Господинов „Апокалипсисът идва в шест вечерта“. Нуждата на бедността да замести нещо потребно с негов компромисен аналог е първият фрагмент от цялата последвала мозайка, представляваща спектакъла на Леонард Капон. Под звука на прожекционен апарат се представят историите на неколцина персонажи, еднакви в своята емоционална обремененост, различни по своята същност. Техните съдби минават буквално на лента пред очите на зрителя – сценографско решение на Христина Недева. Тази метафора за края на живота обаче не носи еуфорията от ретроспекция на ярки преживявания и щастливи спомени. Както и тук не говорим за специални личности, историята на която е наниз от изключителни събития.
Композицията на спектакъла се представя като наниз от множество сцени. Представящи историята на всеки герой, те подобно на мозайка илюстрират различни аспекти от живота в Източния блок след 1989 г. Времето на Прехода е чувствителна тема, която сама по себе си е достатъчна да провокира конфликт. Но тук не става въпрос за идеологически спорове, политическа принадлежност или съдимост към историята като цяло. На преден план излиза малкият човек, онзи невидимият, никому неизвестният, който изживява само последствията от големите събития на времето си. Непреодолимото чувство на тъга и разочарование съпътства всяка от сюжетните линии. Фрагментарната структура на сценичното произведение на пръв поглед изглежда хаотична, но тя внушава на зрителя непълноценността на героите. В унисон с неговата разбита цялост, тази композиционна рамка представя витража на техните животи. По малко отачние, малко повече надежда, няколко практични мечти и голяма доза страх формират мозайката на битието им. В нея обаче има липсващи или увредени парченца и сякаш никой от тях никога няма да има своята цялост.
Трагедията на обикновения човек попада във фокуса на това драматично-куклено представление. Както героите парче по парче опитват да наредят пъзела на образа си, така и актьорите строят и разрушават своите персонажи на сцената. Гротеската на огромните кукли, малките пространства и отминалите домашни естетики построяват една условна реалност, обляна от меланхоличните сини или гневните червени светлини на прожекторите. От забравените деца до забравените възрастни, никой не спира да бута живота си като Сизифов камък по наклона на света. А новините монотонно не спират да отразяват всички разрушения по планетата. От плача на детето заради недостига на мляко по магазините до самотата зад граница, където никой не те разбира, всички тези малки атомни бомби, които разяждат човечеството, остават неспоменати във вечерната емисия.�
Интимността на камерното пространство ни заставя да усетим отблизо актьорското присъствие. Връзката между актьора и зрителя тук е водещ компонент за успешното протичане на подобно представление. Един емоционален спектакъл с всеотдаен към публиката си актьор е способен да предизвика най-сърдечни реакции и в най-закостенялата аудитория. А зрителите на „Боже мой“ съвсем не бяха закостеняли. Под звуците на вечните музикални класики на миналия век, моноспектакълът на Христо Мутафчиев поставя на масата в един бар въпросите за човешките взаимоотношения. На дъното на бутилката се утаяват чувствата на младостта, носталгията на средната възраст, умората на старостта и надеждата на живота след смъртта. Всичко това, поднесено с безкраен хумор и духовитост, накара зала „Рада Спасова“ на театър „Васил Друмев“ да ехти ту от възторжен шепот, ту от бурен смях.
Животът такъв, какъвто в динамиката на делника забравяме, че се случва, е основната тема в постановката на Стоян Радев. С молбата „да не започваме с недоверие“ тръгва изповедта на един син, изгубен между плановете на баща си и собствените си желания. Повече от историческа фигура, по-малко от нормален човек, той застава пред нас, за да ни напомни за силата, която всеки от нас носи подобно кръст на гърба си. Наше спасение и наше бреме, тя, която ни помага да преодолеем всяко изпитание и да превъзмогнем всяка загуба, се корени именно в любовта. Такова клише би казал всеки, който не се е сблъскал с това произведение. В своята пиеса Теа Денолюбова ни представя нов прочит на заветната реплика „Бог е любов“. В свят, пълен със злоупотреба с Божието слово, пред нас застава един мъж, който говори от името на самия Христос. И не в пустинята, не в храма или на върха на планината ни среща той. Чака ни там, където нормалният живот ни отвежда в една тривиална петък вечер – в кварталния бар на по чаша уиски „за тридесет сребърника“.
Под кроткото тиктакане на вселенски часовник се представя нов прочит на библейските притчи, станали аналогични с най-мрачните събития от човешката история. Казани с откровението и патосът на подпийнал мъж, думите Му ни представят модерна версия на забравените християнски ценности. От покаянието и любовта до страстта и противопоставянето, безкрайно верен както на душата, така и на тялото, Христо(с) е тук отново да ни научи да обичаме. И няма значение дали Той наистина стои пред нас на масата или е някой самозванец в пиянството си, важни са само неговите послания.
С нежността на „устни, които се допират до ръба на чашата“ ни се разкрива сакралната страна на живота, от която ние се отричаме в забързания ход на ежедневието. Без усещане за назидателност, този спектакъл, със своята духовитост и актуалност относно водещи проблеми в световен план, въстава срещу нуждата всичко да носи ореола на святост и величие. Нуждата да чувстваш и да бъдеш чувстван плува като лед в чашата на земното ни битие. От Стефан Цвайг до Стефан Цанев, през романтиката на Превер и динамиката на Хемингуей, с непоколебимостта на повече от „Сто години самота“ ние се сблъскваме с истинското лице на гневът и огорчението. И се учим да прощаваме и да обичаме отново, да се борим и да не спираме да живеем така, като че безсмъртието ни принадлежи. Докато чакаме Иуда да се върне с цигарите осмисляме как да не живеем в амбициите на нашите родители и да не бъдем тези, които да налагат своите амбиции. От нас зависи да сме достатъчно добри към себе си, не само към околните, че да бъдат светли бъднините, които ще приютят нашите деца. Все пак всички те ще бъдат по наш собствен образ и подобие.
Третият фестивален ден започна с представлението ,,Ботушът“ на Драматичен театър ,,Стоян Бъчваров“ – Варна. Режисьор е Стоян Радев Ге. К., а в актьорският състав са Константин Соколов, Николай Божков, Недялко Стефанов и Станислав Кондов.
Това е второто заглавие в репертоара на Драматичен театър ,,Стоян Бъчваров“, което отваря раната останала от тези времена. Режисьор отново е Стоян Радев Ге. К., а заглавието е ,,Поразените“. С началото на представлението ,,Ботушът“ сякаш се връщаме в разказите на жените от ,,Поразените“, връщат се тъжните очи на Райна, Екатерина, Виктория и Александра и страшната картина от гробищата и погребаните в ямата тела.
В ,,Ботушът“ обаче виждаме от първо лице изтезавания обущар Петър Алексиев (Константин Соколов), който изпада в това положение, единствено защото има смелостта да каже истината в очите на представител на държавната власт като Бачи Пеев (Николай Божков). Ботушите на княз Кирил, които Бачи е взел при неговата екзекуция, имат нужда от поправка, но младият обущар отказва да съдейства, защото твърди, че тези ботуши никога няма да му принадлежат. И е прав, но тази политическа система не е устроена така, че да е в полза на обикновения гражданин.
Историята на ,,Ботушът“ е завладяваща благодарение на документалния елемент и кръговия си сюжет. Текстът представя зверствата на тоталитаризма и им дава гласност, за да стигне до днешните поколения, за да се живее със съзнание за тези времена на репресии, изселване и масови убийства. В текста, чийто автор е Лило Петров, става съдбовен обрат, който довежда до възможността за отмъщение за причинените зверства не само над обвинения за народен враг обущар, но и над неговото нищо неподозиращо семейство. В представлението това е една от последните сцени и е много силен момент. Момент, от който настръхвам дори и сега, пишейки за него. Поставени в една килия с насилника, измъчваният има избор да стане измъчващ. Той обаче започва да се моли. Отговорът на провокациите, които бившият държавен представител отправя към него с цел да получи заслужената отплата и сам да успокои съвестта си, е молитвата ,,Отче наш“. Това е стоически жест, който го поставя над обстоятелствата. До този момент всичко се е въртяло в кръг и посегателствата са застигали рано или късно всяко едно семейство. Проявата на смирение и връзката с Бога е символична проява за желанието да дойде края на този жесток период, който оставя дълбоки рани в много невинни животи. Насилието поражда насилие и този мирен жест е израз на идващата промяна, на противопоставянето с последиците от тоталитаризма в наши дни. Защото трябва да знаем какво е било и какво не трябва да допускаме да бъде.
Ботушите стават символ на властта. Нещо като корона, само че опръскана с кръв и предвещаваща кой вероятно ще е следващият под прицела на властта.
Актьорите от Драматичен театър ,,Стоян Бъчваров“ истински въплъщават себе си в обстоятелствата. Реалистичната игра, която предоставят помага на публиката да преживее ситуацията и да запечата картината от миналото за дълго време в съзнанието си.
Мислите ли, че хората на нашето време са по-тревожни от хората на 60, 70 или 80 години? Наистина ли младият човек от 21- ви век е толкова неспокоен със себе си, че мечтае да бъде баба? „Мрънкаща и цъкаща с език“ баба, която обаче прави ,,повече за ден отколкото ние за година“, защото не можем да се освободим от тежестите, които ние самите ежедневно си окачаме. Защо се спираме от това да бъдем импулсивни и оставяме живота си да се отмерва с тиктакащата бомба в гърдите ни? Защо имаме нуждата да си вземем куче вместо да се научим ние самите да бъдем най-добрия си приятел? Ще цитирам персонажите и ще коментирам това с изречението ,,Нещо сбъркано има, но не знам какво“.
Това са част от въпросите, които пърформансът ,,#Антитъга“ на ТР Сфумато провокира. Режисьор е Антон Угринов, който заедно с актьорите Анета Иванова, Василена Кънева, Йордан Върбанов, Петар Андреев и пианистът Александра Дичева създават динамични персонажи, търсещи път към себе си.
Пространството е разделено условно на четири. Музикалната тема, която звучи докато публиката заема своите места въвежда в спокойна среда. Тя обаче контрастно се променя и излиза от ритъм, което упоменава началото на действието. Следват срещи с цъкащата бомба, миризливката, инфлуенсърът и затвореният в собствен омагьосан кръг млад човек, който копнее да стигне нивото на живеене на обикновена баба. Историите са разказани с доза хумор и засягат проблемите не само на съвременния млад човек, а на човека изобщо. Динамиката между персонажите и музикалността създават цял образ на на пръв поглед отделните животи представени в пърформанса. Историите са независими една от друга, но преплитат основни теми като зависимостта, тревожността, социалните проблеми и търсенето на себе си. Въпреки тежестта, която всеки носи, тези изповеди все пак имат доза светлина, която помага на пърформанса да не се превърне в масивна топка от емоции, които трудно се преглъщат. Всъщност той е точно обратното. Въпреки текста, дело на Стефан Иванов, който извежда наяве и цели право в целта наболелите проблеми, пърформансът успява да се усеща лек и някак отрезвяващ. Сякаш говори лично на теб, крещи вместо теб, който споделяш същите мисли и така се чувстваш споделен и разбран.
Липсата на прегради и пряката комуникация между зрители и актьори беше ключово за възприемането на това случване. Един от кулминативните моменти, за които се сещам, е общото въодушевление на публиката след думите изречени от персонажа на актрисата Анета Иванова по повод пристрастяването. ,,Цялото ни общество и неговия двигател ни тласка към това да се свързваме с неща, а не с хора“. Тази реплика предизвика аплодисменти и в общия, спонтанен и хаотичен танц на актьорите, изпълнен под музиката на Александра Дичева, съм сигурна, че биха се включили голяма част от гледащите. Танц до оставане без дъх. Спонтанността, от която всеки има нужда.
Поздравявам екипа на Драматично – куклен театър ,,Васил Друмев“ за селекцията на подобни представления. Провокацията и активността, която предизвикват те в публиката са ценни и водят до сближаване до това живо изкуство.
„Любов в сеното“ – Драматично-куклен театър „Иван Димов“ – Хасково
„Любов в сеното“ е спектакъл, който се ангажира с проблематичната тематика за поведението и речта на обществото днес. Жанровата композиция е „селяшки фарс“, както сам заявява Стефан Кондов в ролята си на диригента. Това произведение на Теди Москов представлява комедиен спектакъл с музикални мотиви . Въпреки това смехът е по-скоро с притаена въздишка пред лицето на тъжната действителност. В опит да бъде огледало на съвремието ни, постановката целенасочено опитва да представи най-стереотипизирания сюжет. Виждаме следите на американския ситком, където двама души от различни социални класи намират любовта в различията помежду си. Пропит с анекдоти от българската общественост, сюжетът се ангажира с провинциалистката ограниченост и селяшката необразованост. Клишето да се осъди това поведение обаче достига нови нива на отвращение. За жалост не към тези проблеми, които все пак остават валидни за съвременното общество у нас. В усилието си представлението опитва да изведе на преден план тези пороци се поддава на това само по себе си то да ги отъждестви.
С бегъл опит за романтика в постановката се разглежда несъвместимата връзка между мъж с аристократично потекло и балканизираната версия на фермерска девойка. Едно красиво чувство се поставя в гнездо от просташки намеци, имена като „Лайнардо“, средни пръсти и постоянното споменаване на нечия майка. Клоунадата тук ескалира до степен да превърне актьорския тандем в празно зрелище. Режисьорското решение да се преекспонира всичко в една подобна карикатура на живота хваща фокуса на зрителя не с толкова с актуалността си, колкото със своята пошлост. Сред гръмък патос и забравени поп-фолк хитове се наместват стихове на Валери Петров и творчеството на Достоевски.
„Времената, които променят“ – Драматично-куклен театър „Васил Друмев“
Изкуството и историята не са опозиционна двойка, но въпреки това е трудно да намерим връзката помежду им. Историята има своята прагматична логистика, неоспорима е нейната функция в живота на човечеството. Докато изкуството винаги се е дефинирало именно с лишаването си от дефиниция – неговата условност подтиква към освобождаване от логика и прагматизъм. Само с липсата на строго определена рамка, в която да се вместо, то може да остане вярно на себе си. Модерните форми достигат до крайни отклонения от досегашния норматив във всичките възможни проявления на човешкото творчество. Визуални, музикални, писмени, движенчески и всички други разновидности на изкуството прибягват до колаборация помежду си в опита си да успеят да предадат посланията на човечеството днес. Театралният перформънс е нова жанрова композиция, която цели да обхване симбиозата между сценичното изкуство, модерната технология и променените възприятия за света на съвременния човек. Гранично с всички изкуства, всяко представление е само за себе си. Несравними по своя емоционален заряд и социална ангажираност, перформънсите се случват заради самото си случване. Изкуството се корени в процеса на създаването, а не в крайния завършен продукт както би било при картина, музикална творба и прочее. Тук, въпреки различията, виждаме симбиоза между историята и изкуството.
Радиопиесата, режисирана от Стефан Щерев по текст на Оле Фрам, Торстен Михаелсен и Михаел Хюнерс, представлява спектакъл с реципрочно случване. Вместо публиката да наблюдава сценичен акт, тя създава такъв. Участието на зрителите се случва посредством слушалки, които инструктират участниците какво да вършат. Наратив в три гласа напевно представя исторически разказ за монумента, чиято площадка служи за сцена на действията. Текстът прави скокове от мерената реч до прозата, като темата можем да оприличим на комбинация от изследовтелска естетика, действен анализ и философски прочит на историята. Експерименталността на подобно преживяване по завладяващ начин обвързва непознати личности, които се случват да работят заедно в създаването на живата картина. Някои от задачите се изявяват в неудобен очен контакт в неравностойна позиция, където едната страна е на колене пред другата. Танцовите движения на други задачи пък заставя аудиторията да се върти и движи в общ ритъм без наличието на музика. Част от спектакъла и все пак част от публиката, всеки индивид в това представление преоткрива историята на паметника.
Дуалистиният характер на подобно произведение заставя личностите едновременно да участват и да се самонаблюдават в участието си. Под съпровода на немската радиопиеса, подобно изживяване открива нови хоризонти пред съвременния театър. Фабулата не следва хронологията на историческите събития, тъй като хода на разказа не върви последователно. Действието подскача в бъдещето, настоящето и миналото, като представя „оковите на историята“. Като лишава от четивност сухата материя, този перформънс представлява експеримент с концепцията за време и пространство. Архитектурата, представена като „колективен сън“ и личностите, превърнати в „затворници от камък“, заемат своето обособено място в хода на наратива. Сънят сам по себе си се превръща в неотменен образ, който съпътства публиката в това преживяване. Текстът се вие в унисон с движенията на участниците, като мотивите на следват логиката на епоса. От писменото минало през невъзможното настояще до нереалното бъдеще, това е повик „нееднородният народ“ да си спомни. Карайки ни да обърнем взор навътре към себе си, посредством методичните действия на тези край нас, този акт опитва да преобърне представите ни за най-базисните светоусещания – къде и кога.
Притихнали в замисъл зрители и групи от дискутираща и развълнувана публика беше гледката пред театъра в края на първия фестивален ден, който приключи с пърформанса на Топлоцентрала, чийто автор е писателят и драматург Александър Мануилов. Въздействието от темите, засегнати в театралния пърформанс ,,Решението“ силно рефлектира върху егото, морала, честта и гражданския дълг. Впечатлението на публиката беше толкова силно именно поради нейното лично участие, което помогна за формирането на една любовна история, която свърза отделните елементи в драматургията на пърформанса.
С влизане в камерната сцена на Драматично – куклен театър ,,Васил Друмев“ публиката се сблъска с колоездач обикалящ между редовете и настаняващите се хора. Веднага след като всички заеха местата си стана ясно, че това е пощальон, който ще доставя съдбовните писма, изигран от актрисата Емилия Тончева. Останалите участници (Василия Дребова и Явор Костов – Йондин) бяха сред публиката, което подсказа за интерактивния характер на пърформанса, както и участието на четвъртия неофициален персонаж. Веднага след първото прочетено писмо топката бе прехвърлена върху зрителите, които трябваше да упоменат дали биха взели същото решение като жената от разказа или чрез смяна на местата си да изразят несъгласие. Последва шумно разместване и след уведомителен звуков сигнал продължиха със следващото писмо. Принципът беше същият. В началото ситуациите бяха не много сложни и решението, което трябваше да вземе в рамките на минута зрителят, не особено трудно. От това дали да се обадиш на някого, който ти е направил впечатление до това дали би отказал военна мобилизация обаче се стигна бързо и когато дойдоха тези казуси в публиката се предизвика дори дебат.
Темите зададени в писмата бяха изложени последователно. Зрителите влязоха в социални, морални казуси, получиха призовка за мобилизация, обявено военно положение, заповед за евакуация от домовете, заповед за доброволно даряване на лично имущество в полза на войната. Всичко това придоби истински смисъл в края на пърформанса, когато едно писмо изпратено от затвора достигна до своя получател благодарение на публиката. Това последно писмо разкри една любовна история, която свърза казусите разкрили се до момента. Всеки зрител, притихнал в себе си, обмислящ собствените си решения, успя да спои историята и да стигне до своята равносметка. Дали отговорността от действията е тежка и малките решения водят ли до големи промени? Мисля, че тишината в минутите след края на пърформанса отговаря на тези въпроси.
„Решението“ може да се нарече и социален експеримент, който прави разрез на едно малко общество. Условието, че оставайки на място си съгласен с действията или премествайки се, не си, кара зрителите да не остават безучастни и активира чувството им за отговорност. Дебатите след края доказват активността към проблемите, които бяха изложени.
В първия ден от Международния фестивал Друмеви театрални празници част от програмата беше комедията на Драматично – куклен театър – Враца ,,Гимнастика за бременни“. Автор на текста е Здрава Каменова, а представлението е под режисурата на Петринел Гочев.
Четири жени на име Мария биват обединени от бременността и курса по подготовка за най-голямото събитие в живота им. Наред с промените и странностите, които съпътстват този период те преминават и през приключение, което провокира въпроси за любовта, семейното щастие, отговорностите на родителството и поетите рискове по пътя към забременяването.
През това специално преживяване, фрази като ,,на бременните всичко е позволено“ и ,,жената е жена, когато е бременна“ са абсолютно валидни, но всъщност това е само едната страна на нещата. Разбираме всъщност, че освен познатите стрии и променливо настроение една бременна жена преминава през ,,метаморфоза“, не само физическа, но и психическа, която ще я отведе надалеч от познатата си версия. Ако до този момент е била актриса играеща големи роли или ерудиран философ, то сега тя трябва да бъде на първо място майка. В опозиция на актрисата Мария, която чуваме няколко пъти да крещи в емоционален пристъп на мъжа си ,,Точно сега ли трябваше?“, виждаме философа Мария да се изповядва, че тайно от нейния партньор, който не може да има деца зачева от непознат само, за да го дари с това чудо и да спаси себе си от мъчението на вечното ходене по лекари. От друга страна историята на Мария, чиято професия не бе упомената, е трогателна с това, че забременява по свое желание от банка за донори. Тя все още няма партньор, но въпреки това прави избора да бъде майка поемайки всички рискове, с които това дело идва. Четирите жени правят едно последно прегрешение, да се напият с водка, което обаче преобръща всичко и освен, че ги забърква в неприятности ги кара и да скъсат с тази си страна и да започнат да ценят повече бащите на бъдещите си деца. След напиването четвъртата Мария отново селюбва в съпруга си, който тя твърди, че е перфектен, но тогава тя намира нещо негативно в него, което я кара отново връзката им да я развълнува.
Благодарение на забавни етюди с фарсов характер, музикалност и динамична игра публиката се забавляваше искрено на абсурдните ситуации, в които изпадаха четирите жени, техните партньори и инструкторката на курса за бременни. Дългогодишните отношения между мъжа и жената са нещо познато на зрителите и пародираното им онагледяване в представлението предизвикваваше бурни позитивни реакции.
