Етикет: театър

„Под игото“, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна

Да четеш „Под игото“ е преживяване, през което всички сме минали още в ученическа възраст. За жалост това по-често буди асоциации с досада и отегчение, отколкото с гордост и патриотизъм. Спектакълът на Бина Харалампиева обаче може да наречем всичко друго, но не и отегчителен. Лишен от широкообхватния мащаб на изучаваното произведение, той представя един синтезиран на Вазовия роман. Модерната концепция на творбата не пренебрегва патриотичните подвизи, но ги превръща повече в обстоятелства на личните преживявания на героите. Като извежда на преден план социалните връзки между жителите на Бяла черква, сценичната адаптация хвърля светлина върху индивидуалните битки на всеки от тях. Борбата с общественото неодобрение води до това да възстанеш срещу собственото си малодушие. И да се опълчиш срещу робството на установения ред въпреки последствията да бъдеш отхвърлен от социума е темата, която режисьорката ни разкрива в този нов прочит на добре познатата творба.

Темата за неразбраните млади и принудителното покорство към социалните норми е актуална дори толкова десетилетия по-късно. Лишено от монотонност, представлението вълнува еднакво зрителите както в училищна, така и тези в пенсионна възраст. Турско сините стени на сценографията като в прегръдка са впримчили градчето. Цветът илюстрира поробеното ни минало, в чийто контекст персонажите ни разкриват своите чувства. Лутайки се измежду кръстовете на битови пейки, наредени подобно гробище по сцената, те се изправят пред смъртта с гордо вдигнати глави. Да бъдеш лоялен към идеалите си дори в тяхното падение и да останеш докрай дори когато всичко се обезсмисля е геройството, на което толкова години по-късно Краличът отново ни учи.

Музиката на Асен Аврамов подхранва емоционалната картина на представлението, което се разгръща и се променя с хода на действието. Функционалната сценография на Свила Величкова като жив змей се усуква и пренарежда нови и нови кьошета в малкия провинциален град. Разтваряйки своите улици пред нас, Бяла черква ни разкрива трагедията на своите жители.

Христина Джурова в ролята на Рада постига завършена цялост в изграждането на образа си. Тази училищна Албена, която обръща погледите на съгражданите си, сее раздор с нежността и красотата си. Обаче за разлика от разказа на Йовков тук висшите идеи взимат превес – дори ревността не е в състояние да откаже героите да влязат в боя и в смъртта заедно. Слагайки фокус на любовния триъгълник между Бойчо Огнянов (Богдан Бухалов) и Кандов (Недялко Стефанов), Бина Харалампиева ни напомня, че героите на България (макар и фикционални тук) не са просто бездушни идоли. Те са хора, които имат своите чисто човешки страни. Това напомняне, посредством драматизацията на Юрий Дичев, представя „Под игото“ в коренно различна светлина. Със смях, но без да превръща драмата във фарс и без да осмива висшите ценности, спектакълът държи зрителите вглъбени в историята, както никога досега училищният анализ на романа не е могъл.

Драматичен театър ,,Сава Огнянов“ – Русе

В последния ден от фестивала Друмеви театрални празници на камерна сцена Драматичен театър ,,Васил Друмев“ посрещна представлението ,,Духът на поета“. Режисьор е Ивайло Ненов, а текстът е от пиесата със същото заглавие на Стефан Цанев.

Актьорите от Драматичен театър ,,Сава Огнянов“, Русе Милен Димитров, Кадри Хабил и Борислав Апостолов влизат в образите на Стефан Стамболов, Захари Стоянов и телохранителят Гунчо. Чрез автентичната си игра, провокираха въпроси за съвестта, страха от миналото и отговорността към тези, които са дали живота си за честно бъдеще. Това е пиеса писана за времето през 1892 година, която поставя теми, актуални и днес за съвременната политика. Макар и не в очите, а чрез метафората на един сън, текстът цели да се обърне към онези, чиято съвест спи дълбоко в душите им, до момента, в който духът на някой „поет“ не започне да ги преследва.

Представлението минава под лъчите на много приглушена светлина, която заедно със отразителният черен под създава условната атмосфера, в която само едно видение е способно да ни отведе. Сцената е изчистена от излишни вещи. Виждаме само едно кресло, в което удобно се е настанил Министър – председателят Стамболов. Игралното пространство е обградено от стени, които крият тайни тунели и изходи. Всичко започва когато Гунчо съобщава на Стамболов, че на вратата го търси мъж, който твърди, че е този от корицата на читанката. В този момент в плах жест Гунчо я изважда от колана си и я насочва към публиката, която открива образът на Христо Ботев на нея.

 В нито един момент до края на представлението не се споменава името на мъжа, може би от страх. Когато Министър – председателят споделя за това на Захари Стоянов двамата решават да го заключат без дори да са се убедили, че наистина е той. Следват сцени, в които виждаме разклащането на едни от най-високостоящите мъже в държавата. Сцени на страх от отнемането на властта, на бягането от отговорност и злоупотребата с властта.  

Този сън се оказва предчувствие. Най-внушителната сцена от представлението е тази, в която решението да се отърват от завърналия се поет е взето и карат Гунчо да се закълне, че това няма да се разбере от никого. Веднага след клетвата става пълно тъмно и зад седналия на креслото Стамболов проблясва прожектор, който ясно, но за кратко показва две отрязани ръце да висят като прокоба над неговата глава, което е връзка с неговата истинска смърт. След това се буди и шокът идва след като установява, че този кошмар е бил просто сън, когато Гунчо отново влиза и показва читанката с думите, че на вратата го чака човека, който твърди, че е този от корицата.

,,Радваме се на гениите ако са умрели, ако са живи ще ги удушим“. Може би, защото когато силните ги няма слабите имат повече сила да живеят. 

Драматично-куклен театър „Васил Друмев“

Вербатим театър е сред новите популярни жанрове що опира до съвременните форми на сценичното изкуство. Близостта му с живия живот е водещ компонент, който приобщава публиката към подобни театрални прояви. Неда Соколовска е сред режисьорите на България, които успешно успяват да създадат подобни произведения, които докосват обществото и оставят следи в съзнанието на зрителя. Тя превръща публиката в част от спектакъла, като действието се развива сред зрителите, като дори може да има някакъв контакт между тях и действащите лица. Достъпни за масовата аудитория, някои нейни творби са дори неудобни за наблюдаване поради твърде реалистичния си подход.

„Без вода“ е поредица сцени, случващи се из централните пространства на град Шумен. Актуалната тема за проблемите с водата на града предизвиква смях сред наблюдателите. Някои от случайните минувачи дори се включват, мислейки, че ситуациите са реалистични. Колко голям всъщност е проблема с водата, колко са големи последствията от него за обществото? Сред интимни разговори на приятелки, изповеди на патриоти и наливане на вода от фонтана ателието на режисьорката навежда на мисълта за едни колкото битови, толкова и социални казуси.

Драматичен театър ,,Невена Коканова“ – Ямбол

Стойността в текстовете на Георги Господинов е всеобщо оценена. Те са искрени, понякога могат да бъдат болезнени, но винаги са красиви и някак естествени и човешки. Всичко това режисьорът Мартин Киселов успява да събере в представлението на Драматичен театър ,,Невена Коканова“, Ямбол ,,Всичките наши тела“.

Влизаме в залата, където ни посреща екран с изписано името на представлението, което е адаптирано за хора със слухови проблеми. Той е нужен поради спецификата на режисурата и фокуса върху текста и неговата важност за действието. Под екрана виждаме купчина с вещи по средата на сцената. Кашони, стари куфари и столове. Прилича на мазе или неизползваема стая за багаж, която е събрала историята на цял един живот. С течение на действието актьорите разгръщат тази купчина и навлизат надълбоко в спомените си, или е по-точно да се каже спомените ни. Защото всяка една история, всяка една засегната тема се усеща като преживян спомен от зрителя. Като нещо, което е твое лично или наподобява на него. Като нещо, което усещаш по „всичките наши тела“.

В драматургията на представлението наблюдаваме паратекстуалност, която ни отвежда през творчеството на Господинов. Част от използваните текстове са от романа ,,Физика на тъгата“ и стихосбирката ,,Там, където не сме“.

Спомените са главна тема. Ключът за разбирането на това представление е усещането за емпатия. Дори към охлюва, който дядото поглъща, за да лекува язвата в стомаха си. Обяснявайки си неговата болка, влизаш в неговото тяло и това създава спомен на твоето. Първата част на представлението набляга на това да обясни от къде идват всички спомени, които генерираме. ,,Спомени родени от книги“, спомени, които остават запечатани в кожата на тялото, теорията, че си спомням, защото ,,винаги съм бил роден“.

Следващата част намесва и действия, които почти всеки от зрителите може да свърже с нещо от своето детство. Увеличава се емпатичността в този момент и актьорите от сцената и зрителите в салона стават общ организъм. Скъсява се дистанцията и се доближаваме един до друг.  

Актьорите в представлението са на различни възрасти. Най-младият, в тийнейджърска възраст, е Мирослав Димитров, а Вълчо Янев е най-възрастният. Идеята е такава, за да онагледи телата, през които човек минава. Подчертава се усещането, че всяко тяло живеещо на сцената е и твое и всяко тяло изобщо те кара да чувстваш и със своето. 

Това е представление, което създава уютна близост между хората. Противно на доказаното, че ,,Вселената се разширява, следователно ние се отдалечаваме взаимно“, сближаването този път, в този театрален салон, беше факт. 

Държавен куклен театър – Русе

В предпоследния ден от фестивала Друмеви театрални празници детската публика в града бе зарадвана от спектакъла ,,Ясен и Омая“ на Държавен куклен театър Русе. Текстът е на Петя Миладинова и е по мотиви от народната приказка ,,Неродена мома“, а режисьор на представлението е Ивайло Марков.

Още преди някой от актьорите да е излязъл на сцената вниманието бе привлечено от мистериозен, ехиден, но все пак закачлив глас. Малката игра с публиката, която той създаде развесели децата и ги предразположи към това да насочат цялото си внимание към сцената, да стаят дъх и да посрещнат актьорите както подобава.

Спектакълът започва ритмично с етюд на злата Хала. Осветлението променя цвета си в ярко червено и зад опънатата хоризонтално завеса, също в червен цвят, виждаме изцъкленият ѝ поглед и шипестата ѝ опашка. С това Халата доста внушително завзема сценичното пространство и благодарение на изработката на куклата и доброто кукловодене този етюд изглеждаше реалистичен и леко страховит. Актьорите разказват историята, довела княз Ясен до това да търси своята Неродена ,,от дъжд и вятър сътворена“ мома чрез рап песен. Приключението, прeз което князът трябва да премине е породено от пророчеството на Халата, която преобразена като баба отправя към момчето. Тя иска да отмъсти за стореното от неговия баща към нея от преди двадесет години и за целта изпраща пречки по пътя на Драгодановия син в лицето на Караконджула и Песоглавеца По пътя към целта той се сблъсква със сянката Явина, която е в плен на Халата. Тя вместо да му пречи му помага с безценни съвети, които успяват да го избавят от хитростите на врага.

Князът успява да намери девойката, но злата Хала я пленява и се превъплъщава в нея. Тя обаче успява сама да влезе в собствения си капан като от студенокръвна и изпълнена с гняв се превръща в копнееща за любов душа. Влюбва в момчето и това я променя. Той обаче успява да разкрие измамата благодарение на това, че изрича името на Халата, което Явина по-рано му бе разкрила. Това му помага да види истинския ѝ облик, а по-късно се среща и с истинската Неродена мома, която ще внесе мир сред народа и сред душата на княза. 

Куклите, с които актьорите така прецизно и понякога в тандем боравят са детайлни и изразителни. В представлението можем да срещнем нежни и ефирни естрадни кукли, каквито са Ясен и Омая, ръкавични – Халата, преобразена като Баба и Песоглавеца, и мимиращи кукли като Халата и Караконджула. Образът на сянката, ,,пръкнала се от кръвта на невинната душа“, Явина, е много точно пресъздаден от нейната маска. Голямо бледо лице, с чисти, но много тъжни черти, които се преливат с кърваво червен плат, излизащ като огън покрай нея.  Тя, както и останалите кукли и сценографията са дело на Наталия Гочева. Не само куклите, но и средата на представлението впечатлява с магичността и внушителните елементи, от които важна част е осветлението. То подчертава с червени и зелени тоналности на светлината сцените на гняв, злорадство и пъкленост, а синкави и бели са сцените с доброта и любов. 

,,Ясен и Омая“ е представление, което заслужава да се види не само от малки, но и от големи зрители, за да им покаже и напомни, че ,,най- голямата омая“, това е любовта.

„Малката книжарница“ – Драматичен театър – Ловеч

  В свят, в който книгите са все по-рядко търсени, двама души отварят малка книжарница. Крум и неговият приятел споделят голямата си любов към книгите, като превръщат мястото в уютна обител, където всеки може да изпие по чаша вино над страниците. Там се крие и една ценна реликва – първо издание на „Великият Гетсби“ с лично посвещение от автора. Макар и все още никому неизвестна, Малката книжарница има амбицията да се популяризира. Действието започва с разговор относно представянето на нова книга, което се отменя именно поради непопулярността на мястото. Докато Крум се чуди как да организира някакво социално събитие, с което да промени това, вратата се отваря с трясък.

Под звука на златисти токчета и балкански ритми нахлува блондинка в леопардова рокля. С пренебрежение към заобикалящата я обстановка започва да се разпорежда с книжаря, като го убеждава да организира детски рожден ден. Нуждата от социално събитие, което да привлече вниманието на обществото към мястото, го принуждава да приеме. Не след дълго в книжарницата влизат още две жени, абсолютни опозиции в своята естетиката.Едната е корпоративна бизнес дама с по-скоро мъжка доминантност в поведението, свикнала да се бори наравно с мъже в средата си на развитие. Другата е нежна италианка, която на развален български започва да се възхищава на ценностите в помещението. Докато строгият тон и костюмът на едната по-скоро отблъскват, то нежната рокля в земни цветове и тихият глас на другата привличат. Лутащ се между двете, Крум създава впечатлението за типичният срамежлив мъж, чийто живот минава основно в четене.

В този момент блондинката се завръща, търсейки своя телефон. С динамика, нетипична за книжарниците, събитията се задвижват. Книжарят открива липсата на „Великият Гетсби“, припряно заключва вратата и обвинява в кражба клиентките. В краткотрайна разпра блондинката се сдобива с ключа и в опита си да отключи чупи ключа в бравата. Четиримата герои остават затворени и започват да разглеждат изборите в живота си. На преден план излизат техните различия и възможностите за потенциална промяна пред всеки от тях. Искри на любов припламват между Крум и всяка от девойките. Проблемите обаче не спират дотук. В очакването на ключаря откриват, че тоалетната е неизползваема, виното свършва, а майката на мъжа не спира да звъни и да го притиска да се прибере. Следва типичното балканско развитие – „момчетата“ на мъжа на русата девойка трошат витрината и всички са свободни. Кариеристката е уволнена по телефона заради забавянето си, а италианката се оказва жената на нейния шеф. Подобни обрати поддържат динамиката на представлението, което въпреки своя стереотипен характер искрено забавлява публиката.

А какво става с изчезналата книга? След поредното телефонно обаждане се разбира, че партньорът на Крум я е дал за изложба и е пропуснал да каже. Трагикомично е колко неприятности предизвиква пропуснатото споменаване за преместването на една вещ! А какво става с любовта, без която подобно произведение не може? А с развитието на Малката книжарница? На тръгване италианката урежда събиране, с цел да се привлече вниманието върху мястото, като дори поема щетите от „освобождаването“ им. И когато сякаш всичко се нарежда изведнъж се завръща младата бизнес дама. С ирония виждаме как смутеният книжар заявява при поредното позвъняване на майка си, че все пак няма да се прибере. Светлините падат, когато двамата пристъпват един към друг, отъждествявайки вечната класика, че все пак противоположностите се привличат.

Измежду представленията от програмата на Друмевите театрални празници, които несъмнено успяват да развълнуват и разтресат посетителите, дойде време да се вмъкне събитие, което да разтресе и тумбаците им от смях. 

Първото самостоятелно stand up шоу на актьорът Светлин Иванов премина с лични комедийни истории и хумор от шуменските улици. Актьорът сподели сцената с колегата си Росен Караджов, чиито шеги обаче заслужават да бъдат блъснати на някоя от градските пешеходни пътеки. 

„Авторски прочит“ е част от традициите на Международния фестивал Друмеви театрални празници. Събитието представя няколко пиеси на български автори, като събира журналисти, режисьори и заинтересовани театрали търсещи нови и съвременни текстове. Конфигурацията е подобна на четенето на маса от актьори от трупата на Драматично – куклен театър ,,Васил Друмев“.

Александра Михайлова, Виктория Стрильова, Росен Караджов и Стефан Мараджиев са актьорите, които прочетоха петте селектирани пиеси. ,,Чехов не е за всеки“ с автор Юлиян Куртев, ,,Одит на чувствата“ на Недялко Делчев, ,,Съвсем наблизо зад хълма“ на Мая Белижка, ,,Любовни констелации“ на Мирела Иванова и ,,Една много тъпа комедия“ на Сабина С. 

Тази практика дава шанс на начинаещи или с повече опит драматурзи и писатели, които искат да намерят своето поле за изява и талантът им да не остане зад кулисите на театъра.

Драматичен театър „Сава Огнянов“ – Русе

Драматичен театър ,,Сава Огнянов“ гр. Русе представи спектакъла на Анастасия Събева ,,Крали Марко – последната балканска легенда“ на третия ден от Международния театрален фестивал Друмеви театрални празници. 

Не за първи път чуваме легендата за Крали Марко. Тази обаче е разказана от Владимир Левчев и благодарение на интерпретацията на режисьора тя звучи малко по-различно. Акцент в сценичната версия е пародийният елемент и въпросът дали този образ може да се отдели от легендата, която ни е всеизвестна. 

Образът на Крали Марко се е променял много в преданията през годините до момента, в който предимно се възприема като типичен българин от Възраждането. Точно по този начин е обобщен образа в представлението на Анастасия Събева. Прибавяйки към това и диалекта, чрез който Тодор Лазаров умело пресъздава балканската легенда, образът придобива архетипа на Възрожденеца. Това приближава този образ към днешното самосъзнание на българина и го прави разбираем. В представлението откриваме някои препратки към съвременни или познати герои, което е опит да се създаде паралел между световете и да постави Крали Марко сред имена като Дон Кихот и Дон Корлеоне, които различаваме сред обобщените образи. Митичните създания като самодивите и вилите са помагащият и едновременно пречещият персонаж, който съпътства Крали Марко по пътя към изпълнението на предречената му съдба. 

Част от изразните средства на представлението е куклеността. Оживяването на природата и околната среда е начин да се подчертае магическия елемент. Чрез този похват спектакъла придобива много енергия и ритъм, който заедно с разнообразието в актьорската игра и комбинациите от образи не пуска вниманието на зрителя. В допълнение към това бих поставила и функционалната сценография, мултимедията и приглушеното осветление, които допълваха фантастичния елемент, а едновременно с това играта на актьорите приземяваше с експресивност и шеги.

Комбинацията от всички елементи на представлението освен, че забавлява публиката, представя и героят от легендите като част от обществото, като един от нас. Като човек, който въпреки магията и съдбовността, която съпътства живота му, все още не може да отговори на въпроса ,,Кой съм аз?“. Парадоксално е как целият балкански народ намира образът на Крали Марко за легендарен, но той самият не може да намери себе си. 

„Апокалипсисът идва в шест вечерта“ – Държавен куклен театър – Пловдив

„Акордеонът е пианото на бедняка“. Така започва постановката по пиесата на Георги Господинов „Апокалипсисът идва в шест вечерта“. Нуждата на бедността да замести нещо потребно с негов компромисен аналог е първият фрагмент от цялата последвала мозайка, представляваща спектакъла на Леонард Капон. Под звука на прожекционен апарат се представят историите на неколцина персонажи, еднакви в своята емоционална обремененост, различни по своята същност. Техните съдби минават буквално на лента пред очите на зрителя – сценографско решение на Христина Недева. Тази метафора за края на живота обаче не носи еуфорията от ретроспекция на ярки преживявания и щастливи спомени. Както и тук не говорим за специални личности, историята на която е наниз от изключителни събития.

Композицията на спектакъла се представя като наниз от множество сцени. Представящи историята на всеки герой, те подобно на мозайка илюстрират различни аспекти от живота в Източния блок след 1989 г. Времето на Прехода е чувствителна тема, която сама по себе си е достатъчна да провокира конфликт. Но тук не става въпрос за идеологически спорове, политическа принадлежност или съдимост към историята като цяло. На преден план излиза малкият човек, онзи невидимият, никому неизвестният, който изживява само последствията от големите събития на времето си. Непреодолимото чувство на тъга и разочарование съпътства всяка от сюжетните линии. Фрагментарната структура на сценичното произведение на пръв поглед изглежда хаотична, но тя внушава на зрителя непълноценността на героите. В унисон с неговата разбита цялост, тази композиционна рамка представя витража на техните животи. По малко отачние, малко повече надежда, няколко практични мечти и голяма доза страх формират мозайката на битието им. В нея обаче има липсващи или увредени парченца и сякаш никой от тях никога няма да има своята цялост. 

Трагедията на обикновения човек попада във фокуса на това драматично-куклено представление. Както героите парче по парче опитват да наредят пъзела на образа си, така и актьорите строят и разрушават своите персонажи на сцената. Гротеската на огромните кукли, малките пространства и отминалите домашни естетики построяват една условна реалност, обляна от меланхоличните сини или гневните червени светлини на прожекторите. От забравените деца до забравените възрастни, никой не спира да бута живота си като Сизифов камък по наклона на света. А новините монотонно не спират да отразяват всички разрушения по планетата. От плача на детето заради недостига на мляко по магазините до самотата зад граница, където никой не те разбира, всички тези малки атомни бомби, които разяждат човечеството, остават неспоменати във вечерната емисия.�