Етикет: театър

„Боже мой“ – Народен театър „Иван Вазов“

Интимността на камерното пространство ни заставя да усетим отблизо актьорското присъствие. Връзката между актьора и зрителя тук е водещ компонент за успешното протичане на подобно представление. Един емоционален спектакъл с всеотдаен към публиката си актьор е способен да предизвика най-сърдечни реакции и в най-закостенялата аудитория. А зрителите на „Боже мой“ съвсем не бяха закостеняли. Под звуците на вечните музикални класики на миналия век, моноспектакълът на Христо Мутафчиев поставя на масата в един бар въпросите за човешките взаимоотношения. На дъното на бутилката се утаяват чувствата на младостта,  носталгията на средната възраст, умората на старостта и надеждата на живота след смъртта. Всичко това, поднесено с безкраен хумор и духовитост, накара зала „Рада Спасова“ на театър „Васил Друмев“ да ехти ту от възторжен шепот, ту от бурен смях.

Животът такъв, какъвто в динамиката на делника забравяме, че се случва, е основната тема в постановката на Стоян Радев. С молбата „да не започваме с недоверие“ тръгва изповедта на един син, изгубен между плановете на баща си и собствените си желания. Повече от историческа фигура, по-малко от нормален човек, той застава пред нас, за да ни напомни за силата, която всеки от нас носи подобно кръст на гърба си. Наше спасение и наше бреме, тя, която ни помага да преодолеем всяко изпитание и да превъзмогнем всяка загуба, се корени именно в любовта. Такова клише би казал всеки, който не се е сблъскал с това произведение. В своята пиеса Теа Денолюбова ни представя нов прочит на заветната реплика „Бог е любов“. В свят, пълен със злоупотреба с Божието слово, пред нас застава един мъж, който говори от името на самия Христос. И не в пустинята, не в храма или на върха на планината ни среща той. Чака ни там, където нормалният живот ни отвежда в една тривиална петък вечер – в кварталния бар на по чаша уиски „за тридесет сребърника“. 

Под кроткото тиктакане на вселенски часовник се представя нов прочит на библейските притчи, станали аналогични с най-мрачните събития от човешката история. Казани с откровението и патосът на подпийнал мъж, думите Му ни представят модерна версия на забравените християнски ценности. От покаянието и любовта до страстта и противопоставянето, безкрайно верен както на душата, така и на тялото, Христо(с) е тук отново да ни научи да обичаме. И няма значение дали Той наистина стои пред нас на масата или е някой самозванец в пиянството си, важни са само неговите послания. 

С нежността на „устни, които се допират до ръба на чашата“ ни се разкрива сакралната страна на живота, от която ние се отричаме в забързания ход на ежедневието. Без усещане за назидателност, този спектакъл, със своята духовитост и актуалност относно водещи проблеми в световен план, въстава срещу нуждата всичко да носи ореола на святост и величие. Нуждата да чувстваш и да бъдеш чувстван плува като лед в чашата на земното ни битие. От Стефан Цвайг до Стефан Цанев, през романтиката на Превер и динамиката на Хемингуей, с непоколебимостта на повече от „Сто години самота“ ние се сблъскваме с истинското лице на гневът и огорчението. И се учим да прощаваме и да обичаме отново, да се борим и да не спираме да живеем така, като че безсмъртието ни принадлежи. Докато чакаме Иуда да се върне с цигарите осмисляме как да не живеем в амбициите на нашите родители и да не бъдем тези, които да налагат своите амбиции. От нас зависи да сме достатъчно добри към себе си, не само към околните, че да бъдат светли бъднините, които ще приютят нашите деца. Все пак всички те ще бъдат по наш собствен образ и подобие.

Театрална работилница „Сфумато“

Мислите ли, че хората на нашето време са по-тревожни от хората на 60, 70 или 80 години? Наистина ли младият човек от 21- ви век е толкова неспокоен със себе си, че мечтае да бъде баба? „Мрънкаща и цъкаща с език“ баба, която обаче прави ,,повече за ден отколкото ние за година“, защото не можем да се освободим от тежестите, които ние самите ежедневно си окачаме. Защо се спираме от това да бъдем импулсивни и оставяме живота си да се отмерва с тиктакащата бомба в гърдите ни? Защо имаме нуждата да си вземем куче вместо да се научим ние самите да бъдем най-добрия си приятел? Ще цитирам персонажите и ще коментирам това с изречението ,,Нещо сбъркано има, но не знам какво“.

Това са част от въпросите, които пърформансът ,,#Антитъга“ на ТР Сфумато провокира. Режисьор е Антон Угринов, който заедно с актьорите Анета Иванова, Василена Кънева, Йордан Върбанов, Петар Андреев и пианистът Александра Дичева създават динамични персонажи, търсещи път към себе си.

Пространството е разделено условно на четири. Музикалната тема, която звучи докато публиката заема своите места въвежда в спокойна среда. Тя обаче контрастно се променя и излиза от ритъм, което упоменава началото на действието. Следват срещи с цъкащата бомба, миризливката, инфлуенсърът и затвореният в собствен омагьосан кръг млад човек, който копнее да стигне нивото на живеене на обикновена баба. Историите са разказани с доза хумор и засягат проблемите не само на съвременния млад човек, а на човека изобщо. Динамиката между персонажите и музикалността създават цял образ на на пръв поглед отделните животи представени в пърформанса. Историите са независими една от друга, но преплитат основни теми като зависимостта, тревожността, социалните проблеми и търсенето на себе си. Въпреки тежестта, която всеки носи, тези изповеди все пак имат доза светлина, която помага на пърформанса да не се превърне в масивна топка от емоции, които трудно се преглъщат. Всъщност той е точно обратното. Въпреки текста, дело на Стефан Иванов, който извежда наяве и цели право в целта наболелите проблеми, пърформансът успява да се усеща лек и някак отрезвяващ. Сякаш говори лично на теб, крещи вместо теб, който споделяш същите мисли и така се чувстваш споделен и разбран.

Липсата на прегради и пряката комуникация между зрители и актьори беше ключово за възприемането на това случване. Един от кулминативните моменти, за които се сещам, е общото въодушевление на публиката след думите изречени от персонажа на актрисата Анета Иванова по повод пристрастяването. ,,Цялото ни общество и неговия двигател ни тласка към това да се свързваме с неща, а не с хора“. Тази реплика предизвика аплодисменти и в общия, спонтанен и хаотичен танц на актьорите, изпълнен под музиката на Александра Дичева, съм сигурна, че биха се включили голяма част от гледащите. Танц до оставане без дъх. Спонтанността, от която всеки има нужда.

Поздравявам екипа на Драматично – куклен театър ,,Васил Друмев“ за селекцията на подобни представления. Провокацията и активността, която предизвикват те в публиката са ценни и водят до сближаване до това живо изкуство.

„Времената, които променят“ – Драматично-куклен театър „Васил Друмев“

Изкуството и историята не са опозиционна двойка, но въпреки това е трудно да намерим връзката помежду им. Историята има своята прагматична логистика, неоспорима е нейната функция в живота на човечеството. Докато изкуството винаги се е дефинирало именно с лишаването си от дефиниция – неговата условност подтиква към освобождаване от логика и прагматизъм. Само с липсата на строго определена рамка, в която да се вместо, то може да остане вярно на себе си. Модерните форми достигат до крайни отклонения от досегашния норматив във всичките възможни проявления на човешкото творчество. Визуални, музикални, писмени, движенчески и всички други разновидности на изкуството прибягват до колаборация помежду си в опита си да успеят да предадат посланията на човечеството днес. Театралният перформънс е нова жанрова композиция, която цели да обхване симбиозата между сценичното изкуство, модерната технология и променените възприятия за света на съвременния човек. Гранично с всички изкуства, всяко представление е само за себе си. Несравними по своя емоционален заряд и социална ангажираност, перформънсите се случват заради самото си случване. Изкуството се корени в процеса на създаването, а не в крайния завършен продукт както би било при картина, музикална творба и прочее. Тук, въпреки различията, виждаме симбиоза между историята и изкуството.

Радиопиесата, режисирана от Стефан Щерев по текст на Оле Фрам, Торстен Михаелсен и Михаел Хюнерс, представлява спектакъл с реципрочно случване. Вместо публиката да наблюдава сценичен акт, тя създава такъв. Участието на зрителите се случва посредством слушалки, които инструктират участниците какво да вършат. Наратив в три гласа напевно представя исторически разказ за монумента, чиято площадка служи за сцена на действията. Текстът прави скокове от мерената реч до прозата, като темата можем да оприличим на комбинация от изследовтелска естетика, действен анализ и философски прочит на историята. Експерименталността на подобно преживяване по завладяващ начин обвързва непознати личности, които се случват да работят заедно в създаването на живата картина. Някои от задачите се изявяват в неудобен очен контакт в неравностойна позиция, където едната страна е на колене пред другата. Танцовите движения на други задачи пък заставя аудиторията да се върти и движи в общ ритъм без наличието на музика. Част от спектакъла и все пак част от публиката, всеки индивид в това представление преоткрива историята на паметника.

Дуалистиният характер на подобно произведение заставя личностите едновременно да участват и да се самонаблюдават в участието си. Под съпровода на немската радиопиеса, подобно изживяване открива нови хоризонти пред съвременния театър. Фабулата не следва хронологията на историческите събития, тъй като хода на разказа не върви последователно. Действието подскача в бъдещето, настоящето и миналото, като представя „оковите на историята“. Като лишава от четивност сухата материя, този перформънс представлява експеримент с концепцията за време и пространство. Архитектурата, представена като „колективен сън“ и личностите, превърнати в „затворници от камък“, заемат своето обособено място в хода на наратива. Сънят сам по себе си се превръща в неотменен образ, който съпътства публиката в това преживяване. Текстът се вие в унисон с движенията на участниците, като мотивите на следват логиката на епоса. От писменото минало през невъзможното настояще до нереалното бъдеще, това е повик „нееднородният народ“ да си спомни. Карайки ни да обърнем взор навътре към себе си, посредством методичните действия на тези край нас, този акт опитва да преобърне представите ни за най-базисните светоусещания – къде и кога.

Д. Василева

Топлоцентрала

Притихнали в замисъл зрители и групи от дискутираща и развълнувана публика беше гледката пред театъра в края на първия фестивален ден, който приключи с пърформанса на Топлоцентрала, чийто автор е писателят и драматург Александър Мануилов. Въздействието от темите, засегнати в театралния пърформанс ,,Решението“ силно рефлектира върху егото, морала, честта и гражданския дълг. Впечатлението на публиката беше толкова силно именно поради нейното лично участие, което помогна за формирането на една любовна история, която свърза отделните елементи в драматургията на пърформанса.

С влизане в камерната сцена на Драматично – куклен театър ,,Васил Друмев“ публиката се сблъска с колоездач обикалящ между редовете и настаняващите се хора. Веднага след като всички заеха местата си стана ясно, че това е пощальон, който ще доставя съдбовните писма, изигран от актрисата Емилия Тончева. Останалите участници (Василия Дребова и Явор Костов – Йондин) бяха сред публиката, което подсказа за интерактивния характер на пърформанса, както и участието на четвъртия неофициален персонаж. Веднага след първото прочетено писмо топката бе прехвърлена върху зрителите, които трябваше да упоменат дали биха взели същото решение като жената от разказа или чрез смяна на местата си да изразят несъгласие. Последва шумно разместване и след уведомителен звуков сигнал продължиха със следващото писмо. Принципът беше същият. В началото ситуациите бяха не много сложни и решението, което трябваше да вземе в рамките на минута зрителят, не особено трудно. От това дали да се обадиш на някого, който ти е направил впечатление до това дали би отказал военна мобилизация обаче се стигна бързо и когато дойдоха тези казуси в публиката се предизвика дори дебат.

Темите зададени в писмата бяха изложени последователно. Зрителите влязоха в социални, морални казуси, получиха призовка за мобилизация, обявено военно положение, заповед за евакуация от домовете, заповед за доброволно даряване на лично имущество в полза на войната. Всичко това придоби истински смисъл в края на пърформанса, когато едно писмо изпратено от затвора достигна до своя получател благодарение на публиката. Това последно писмо разкри една любовна история, която свърза казусите разкрили се до момента. Всеки зрител, притихнал в себе си, обмислящ собствените си решения, успя да спои историята и да стигне до своята равносметка. Дали отговорността от действията е тежка и малките решения водят ли до големи промени? Мисля, че тишината в минутите след края на пърформанса отговаря на тези въпроси.

„Решението“ може да се нарече и социален експеримент, който прави разрез на едно малко общество. Условието, че оставайки на място си съгласен с действията или премествайки се, не си, кара зрителите да не остават безучастни и активира чувството им за отговорност. Дебатите след края доказват активността към проблемите, които бяха изложени.

Д. Василева

Драматично-куклен театър – Враца

В първия ден от Международния фестивал Друмеви театрални празници част от програмата беше комедията на Драматично – куклен театър – Враца ,,Гимнастика за бременни“. Автор на текста е Здрава Каменова, а представлението е под режисурата на Петринел Гочев.

Четири жени на име Мария биват обединени от бременността и курса по подготовка за най-голямото събитие в живота им. Наред с промените и странностите, които съпътстват този период те преминават и през приключение, което провокира въпроси за любовта, семейното щастие, отговорностите на родителството и поетите рискове по пътя към забременяването.

През това специално преживяване, фрази като ,,на бременните всичко е позволено“ и ,,жената е жена, когато е бременна“ са абсолютно валидни, но всъщност това е само едната страна на нещата. Разбираме всъщност, че освен познатите стрии и променливо настроение една бременна жена преминава през ,,метаморфоза“, не само физическа, но и психическа, която ще я отведе надалеч от познатата си версия. Ако до този момент е била актриса играеща големи роли или ерудиран философ, то сега тя трябва да бъде на първо място майка. В опозиция на актрисата Мария, която чуваме няколко пъти да крещи в емоционален пристъп на мъжа си ,,Точно сега ли трябваше?“, виждаме философа Мария да се изповядва, че тайно от нейния партньор, който не може да има деца зачева от непознат само, за да го дари с това чудо и да спаси себе си от мъчението на вечното ходене по лекари. От друга страна историята на Мария, чиято професия не бе упомената, е трогателна с това, че забременява по свое желание от банка за донори. Тя все още няма партньор, но въпреки това прави избора да бъде майка поемайки всички рискове, с които това дело идва. Четирите жени правят едно последно прегрешение, да се напият с водка, което обаче преобръща всичко и освен, че ги забърква в неприятности ги кара и да скъсат с тази си страна и да започнат да ценят повече бащите на бъдещите си деца. След напиването четвъртата Мария отново селюбва в съпруга си, който тя твърди, че е перфектен, но тогава тя намира нещо негативно в него, което я кара отново връзката им да я развълнува.

Благодарение на забавни етюди с фарсов характер, музикалност и динамична игра публиката се забавляваше искрено на абсурдните ситуации, в които изпадаха четирите жени, техните партньори и инструкторката на курса за бременни. Дългогодишните отношения между мъжа и жената са нещо познато на зрителите и пародираното им онагледяване в представлението предизвикваваше бурни позитивни реакции.

„Болница накрай света“ – Драматично-куклен театър „Васил Друмев“

Пиесата на Христо Бойчев „Болница накрай света“ има своя дебют през сезон 2023/2024 г. На голяма сцена на шуменския Драматично-куклен театър „Васил Друмев“ виждаме трагикомичната творба на автора, останал запомнен от публиката с екзистенциализма в творчеството си. Под режисурата на Дамян Тенев актьорите Илия Виделинов, Колю Стайков, Вилиана Димитрова, Светлин Иванов, Пламен Петков, Янислава Линкова, Димитрия Милушева, Александра Михайлова, Стефан Мараджиев и Калин Пачеръзки ни представят битката на малкия човек с големия свят. Проблемите на духа се срещат с проблемите на ежедневния живот, като неравната война помежду им се води в полето на глобалните събития. В унисон с военните действия край тях, героите водят битка със самите себе си, за да разберат кои са те, кои са били и какво ще бъдат. Под звука на военни самолети те разнищват съдбата си, променят самоличността си и извеждат наяве най-човешките си качества.

Илюзорната представа на индивида за собствените му слабости, предразсъдъци, достойнства и успехи се увенчава тук с короната на шута. През смях виждаме обликът на божественото да се отразява в огледалото на човешката душа. Трагикомичният спектакъл ни представя нов балкански почит на вечната класика на Антоан Екзюпери „Малкият принц“, преплетен с библейски мотиви и стереотипи от съвремието ни. Живата музика, също авторско дело на режисьора, засилва носталгичната нотка в хода на спектакъла. Представлението обхваща голям спектър от емоции, като в него намират място както възприятията за страшното, грозното и отчайващото, така и за забавното, извисеното и доброто. Със закачлива преекспонираност и окарикатуряване се представят множеството лица на живота, вплетени в познати сцени, станали емблематични в контекста на съвремието и историята. Сред тях са неграмотните медици у нас, оставени да лекуват в окръжните болници, познатата сцена с Мерелин Монро, която поздравява президента за рождения му ден, и мотивът за пилота в пустинята, който вижда едно малко момче да му разкрива ценностите на човешките взаимоотношения.

Представена като симбиоза между кукленото и драматичното, драмата на героите докосва зрителя със своята актуалност. Проблемите у нас със здравната система, със забравените болни и възрастни хора и безхаберието към земеделските работници и трудът им са валидни и днес. На сцената съжителстват различните аспекти от тях, като болницата се явява един малък космос, събрал в себе си толкова различни житейски архетипи. От библейското начало, с Вавилонската кула и Божието слово, до американската мечта за почести и слава, десидентската пиеса на Бойчев представя в контекста на българското съвремие човешките премеждия. Променен от прототипа си „Районна болница“, тук позната пиеса се ангажира с НАТО, шпионаж и комбайни с климатици. Изпълнен с обрати, сюжетът се вие в спиралата на проблеми с национален харакер и проблеми от местно равнище, като представя взаимната свързаност помежду им. А проблемът за човешкото разделение наднича изпод фуражките на военните и бинтовете на пациентите.

Вниманието към детайла в сценографията на Радостина Тенева създавакартината на този микрокосмос. От пликчетата на Billa, с които Бабата носи кисело мляко на възрастния си мъж, до стикерите с швейцарското знаме на колетите с нови обувки на висок ток, ние виждаме разликата в начина на живот между хората. Това се усеща и в изпълнената с хумор реплика на новопостъпилия пациент. „Хората с две висши, аз с два апендицита!“ заявява той, преди да стане жертва на некадърност и човешка грешка на операционната маса. Междувременно Бабата и Дядото, вгълбени в междуроднинските си разправии, ни напомнят за всички наши пенсионери, оставени на милостта както на неуки лекари, така и на една система, която отдавна ги е изхвърлила от себе си. Болезнена и актуална, историята на всички герои кара публиката да се смее през сълзи пред страшното лице на съвремието ни. От влюбването до гневът, от илюзията до реалността, от страха до завистта, спектакълът ни заставя да сме зрители на собствените си битки, представени на сцената на живота. От нас зависи кое ще победи. Но нима някой от нас наистина познава себе си, за да присъди справедлива победа? Все пак сме само образ и подобие на Онзи, чиитоболести превръщат животът ни в една болница накрая на собствения ни свят.