Блог

На втория ден от шуменския театрален фестивал „Друмеви театрални празници“ голямата сцена на Драматично-кукления театър се превърна в арена на човешките сблъсъци и конфликти, извлечени от дълбоките пластове на романа „Железният светилник“ от Димитър Талев. Постановката на благоевградския театър „Никола Вапцаров“, под режисурата и сценичната адаптация на Калин Ангелов, не се стремеше просто да възпроизведе сюжетната линия на романа, а търсеше да изследва същността на човешките стремления, копнежи и грехове извън рамките на конкретните време и пространство.

Сценографската концепция на Илина Грозева бе лишена от излишен натурализъм и разчиташе на минималистична, но въздействаща символика. На сцената доминираше една черна метална конструкция – сурова, студена и фрагментирана. Тя бе разделена на различни нива и ъгли, в които всеки персонаж стоеше физически отделен от останалите. Това пространствено разпределение превърна сцената в диаграма на отчуждението – действащите лица са в един и същи свят, но не са заедно; всеки един от тях бе затворен в своята тишина, болка и недоизказаност. Лазар (Калоян Карагинев), Ния (Лора Христова), Рафе Клинче (Иван Николов), Катерина (Катя Иванова) – всички те са заключени в личната си борба, неспособни да достигнат един до друг. В центъра на тази мрачна и разпокъсана вселена стоеше Султана Глаушева (Албена Чобанова) – неподвижна, мълчалива, всевиждаща. Тя бе повече от персонаж – тя се явяваше оста, около която се върти разпадът; тя е свидетел, съдник и символ на неизбежната вина на нейното семейство.

Музикалната среда, създадена от Пламен Мирчев-Мирона, не служеше просто като фон, а бе органична част от спектакъла. Тя очертаваше невидимите вибрации на вътрешния свят на персонажите. Изключително деликатна, почти незабележима на моменти, а в други – болезнено плътна, почти като тътен.

На финала на представлението, когато действието достигна своя неминуем предел, декорът се трансформира в амвона на Рафе Клинче. Това символизираше вътрешната метаморфоза у персонажите. Те се изправиха пред себе си, за да приемат последствията от действията си и да се подготвят за следващата стъпка в техния духовен път. Този завършек не само подчерта неизбежността на разпада и прехода, но и предложи надежда за ново начало, което е възможно само чрез осъзнаване на личните грешки и извършване на избори в името на живота, който идва.

Това представление беше „Железният светилник“, който не познаваме от литературата, а неговият оголен, оглушителен резонанс в съвремието.

Антония Грозева